Йемен

Автор Радослав Райков

Закътана в края на Арабския полуостров, на юг от Саудитска Арабия и на запад от Оман, Йемен остава в сянката на по-известните си съседи, периодично въвличани в регионални конфликти, частично и поради богатите си залежи на нефт. “Йемен е Европа през 16в.” – твърди Андрю Кокбърн, който заедно с фотографа Стив Маккъри обиколиха страната, създадена през май 1990г. Естествено, кралства и империи тук са се издигали и падали повече от 3000г., но допреди десетилетие съществуваха две държави – Народно Демократическа Република Йемен/първата и единствена в арабския свят социалистическа държава/ и Арабска Република Йемен, които се обединиха. Новата държава прие демократична конституция и пое по пътя на възхода.

Независимо че голяма част от йеменци са предимно мюсюлмани и араби, ниските къщи със сламени покриви по западното крайбрежие приличат повече на тези в Африка, чийто бряг отстои само на няколко мили през Червено море. Зад Тиама се издигат планините, сърцето на племенен Йемен. Те започват от границата й със Саудитска Арабия и вървят надолу към Аденския залив. Това е необикновено красив регион със скалисти върхове и тесни долини. Селца и замъци, построени от камъни, увенчават върховете и носовете, опасани от тераси, които свидетелстват за неспирните усилия на фермерите да уловят и насочат скъпоценните сезонни дъждове към земите си. Сана, столицата на Йемен, е разположена в малка долина в центъра на тези планини. След като за последните 30г. тя удесетори населението си, градът се разрасна чак до полите й.

На юг пътят от Сана води към океана, минавайки през тесни планински проходи. На изток пък пътят слиза от планината и навлиза в пустинята, която тръгва от Йемен и продължава в Оман. А на югозапад се намират оазисите Уади Хадрамут. Тук се открива един друг свят, различен от този в планината, който пък на свой ред се различава от този в култивираните части на страната.
Защото отличителният белег в планината е камата в едната ръка и автомата, обикновено “Калашников” в другата. Често те решават споровете. Но жертвите са малко, за учудване на всички. Андрю разказва как веднъж присъствал на поземлен спор, който прераснал в четиричасова стрелба. След стотици куршуми, всички били живи, а “тежкоранените” – с драскотини. Важното е, че честта била защитена, а решението, което така и не постигнали, оставили на съда.

Онова обаче, което най-много прави впечатление в Йемен, е куатът. За чужденеца е трудно да разбере как цяла една нация може да е толкова пристрастена към дъвченето на листата на едно растение, дори и то да е от онези, които повдигат настроението. Над 80 % от възрастното население на Йемен използва куат и дневният ритъм до голяма степен се върти около “дъвченето” и съпътстващите го ритуали. “Към 9-10ч. всичките ми приятели са на телефона, обсъждайки къде да се срещнат, за да подъвчат – обяснява един бизнесмен от столицата. – После трябва да решат кой ще купи куата – кой е най-добрият познавач и кой най-умело може да се пазари. После спорят къде да се видят за следобедното дъвчене, а когато и то премине, се разотиват по домовете си, при съпругите си, които на свой ред са дъвкали куат.”

Вярата в благотворителния му ефект е безгранична. “Когато подъвча малко, мога да говоря английски, но днес още не съм” – крещи един продавач на арабски на пазара за куат Хасаба срещу Андрю. “А ако аз подъвча, арабският ми ще стане ли по-гладък?” “Приятелю, ако подъвчеш от моя куат, ще пееш като славей на арабски” – отговаря в типичния стил на търговците от изтока той. Легендата твърди, че куатът бил открит, когато един овчар забелязал как животните му настървено нападат листата на някакво растение, а после били силно превъзбудени. Той решил сам да го опита и с изненада открил, че е в състояние да седи буден цяла нощ, отдавайки се на молитви. Решавайки, че това е божие откровение, арабите приели куата като растение, пратено то Господ, за да могат те, простосмъртните, да му отдават почит ден и нощ.

Не е нужно да дъвчете куат, за да забележите, че в областта Хадрамут, в централната южна част на Йемен, цари атмосфера на безвремие и спокойствие. Най-очевидно е то в град Шибам, където стройните, извисяващи се постройки от кални тухли се намират в пълна изолация по средата на един от най-големите оазиси. Късно следобед, тълпи от туристи, въоръжени с камери застават на някоя скала срещу града, за да заснемат магията на залязващото слънце, потапящо града в злато.

Докато се разхождате из него, трябва да внимавате да не надникнете през някой от прозорците на близките къщи, покрай които минавате. Смята се за невъзпитано и ужасно грубо да се бъркате в уединението на местните жени, които прекарват толкова голяма част от живота си заедно, че са развили свой собствен език, едва разбираем за околните. Те никога не са показвали лицата си на друг, освен на семейството си, никога не са работели, никога не са управлявали кола. Ходят покрити от главата до петите в черно, само с един процеп за очите.

Друго е положението в големите градове. Там жените имат шофьорски книжки, заемат важни постове в администрацията и повлияни то телевизията и образованието, техният личен език умира. Надявам се всичко онова, което унижава човешкото достойнство да умре, но не и типичното и характерното за Йемен, за да остане тя една отличаваща се от останалия арабски свят страна, която трябва да се посети, за да се разбере.