Автор: Джейсън Смарт
Венеция е, разбира се, известна поради каналите си. Има около 150 от тях, разделящи около 120 острова, всички свързани от около 400 моста. Във Венеция няма коли. Вместо тях има водни таксита, водни автобуси и световно известните гондоли носещи се по продължението на многобройни канали. Уникална в Европа, Венеция е единственият голям град, който все още съществува без да се използват пътища. Ако искаш да стигнеш някъде във Венеция трябва да стигнеш с лодка или пеша.
Пристигайки във Венеция около обяд, слязохме от Духа на Дубровник, високоскоростния ферибот, който ни беше довел от Пореч, Хърватска. Нашето пътешествие до Венеция щеше да бъде наистина кратко, имахме само 5 часа да разгледаме всичко в Италия!
След като Джоди и аз, заедно с нашите спътници, минахме през Италианските митнически власти, нашият екскурзовод ни заведе до Моста на Академията (Ponte dell’Accademia) един от само 3-те моста над прекрасния Гранд Канал. За съжаление нямахме никакво време да висим наоколо и да се наслаждаваме на гледката. Нашата екскурзоводка, висока хърватка, носеща отличителен бял чадър, се опитваше да води 200 туриста през тесните и много оживени улици на Венеция, така че да не задръстим всичко.
И тогава започна да ръми. Появили се неизвестно как, амбулантни търговци внезапно започнаха да продават чадъри. Няколко души приеха предложението им, но повечето от нас приеха смело дъжда с надеждата, че скоро ще се изясни.
Минавайки през търговската част на Венеция, първото нещо, което ме впечатли беше мръсотията на повечето от сградите. Въпреки, че архитектурно са красиви, те изглеждаха сякаш не са били чистени с години. Забързахме се, когато дъждът се засили.
Скоро пристигнахме на площад Сан Марко (Piazza San Marco), наречен на един от авторите на Евангелието. Броят на хората беше феноменален, такова беше и количеството на гълъбите. Аз винаги съм знаел, че Венеция е била известна с нейните крилати създания, но виждайки колко много има все още, се изумих. Те бяха буквално навсякъде. В схемата за правене на пари, сергиите продаваха семена, с които да се хранят гълъбите. И хората ги купуваха.
„Съжалявам за дъжда”, каза нашата екскурзоводка извинително, преди да се усмихне. ”Но това е по ваша вина! Рядко вали във Венеция. Вие, Британците сте донесли вашето време в Италия! Но дъждът скоро ще спре. Обещавам.”
Площад Сан Марко (Piazza San Marco) датира от 9-ти век, като малко място срещу базиликата Сан Марко. Бил е увеличен през 12-ти век до сегашния си размер и форма. Площадът винаги е бил истинският център на Венеция. В миналото, там са били разположени всички важни венециански служби.
Procuraties са три свързани сгради на източната страна на площада. Най-старата от тях, построена през 12-ти век е изгорена 400 години по-късно и е трябвало да бъде построена отново. Днес, някои от горните етажи представляват музеи, но по-ниските етажи са заети от кафенета и магазини, които се простират по продължението на площада.
„Понякога, през есенните месеци,” обясни екскурзоводката. ”Приливът идва, всичко се наводнява. Този площад става езеро! И това никак не е забавно за магазините и църквите.” Бих могъл да си представя. В Англия понякога има съвсем малки наводненийца, на които се обръща огромно внимание…
Придружавани от ситния дъжд, бяхме отведени през площада до часовниковата кула на Сан Марко, едно от най-важните времеви места на Венеция. Външното лице на часовника от 15-ти век, се състои от римски цифри, докато вътрешното показва 12-те знака на зодиака. За нас беше определено поразителен детайл от площада. Докато разглеждахме внимателно малките детайли на часовника, дъждът спря, правейки път на яркото слънце. Изведнъж, Венеция стана един наистина много красив град.
Най – поразителната черта на площада Сан Марко е прочутата базилика Сан Марко.
Заемайки гордо място на западния край, базиликата е била построена през 1063. Тя е един от най-добрите примери за византийска архитектура. Нашата екскурзоводка ни каза, че църквата всъщност копира две църкви от Константинопол, сега Истанбул.
Опашките да се влезе вътре бяха ужасни, така че като успокоение Джоди и аз се втренчихме във фантастични скулптори и фризове, които украсяваха външността на базиликата. Една от скулпторите ми привлече вниманието. Състоеше се от два бронзови коня, стоящи величествено на второто ниво на базиликата. Екскурзоводката ни каза, че те са били наречени ”конете на Сан Марко”, сложени през 1254, но всъщност са много по-стари. Конете са били плячкосани от хиподрума в Константинопол по време на Четвъртия Кръстоносен поход. Тези, на които ние се възхищавахме бяха всъщност копия, сложени през 1990-та. Оригиналите се пазеха в изложбена зала.
Най-високата конструкция на площада е камбанарията на Сан Марко. Построена като кула с камбана за базиликата, тя всъщност е разрушавана няколко пъти, преди да бъде изцяло построена отново през 1902. При сто метра височина, кулата приютява 5 камбани и предлага прекрасна гледка към Венеция. Поради огромната опашка, Джоди и аз трябваше да й се насладим само отдолу. Времето не беше на наша страна при нашата първа визита на Италия.
От другата страна на камбанарията, към изхода на Канале Гранде, бяха колоните изобразяващи патроните на Венеция, Сан Марко и Света Теодора от Амасея. Марко е представен от крилат лъв, а Теодора стои на свещен крокодил от Египет. Колоните представляват официалната врата на Венеция и също са служили като място за екзекуции в отминали времена. Срещу камбанарията и в съседство с базиликата Сан Марко беше дворецът на Доджите. Построен между 14-ти и 15-ти век, дворецът е бил официалната резиденция на Доджите.
Докато се възхищавахме на неговата богато украсената му с мрамор външност, нашият гид ни събра отново. „Сега отиваме до музея на стъклото!”, каза тя. ”И това е нещо, което ще ви хареса!”
Посещението на музея на стъклото не беше един от приоритетите ми. Мисълта да се мотам в сграда пълна със стъкло не ме изпълни с радост. Но Джоди поиска да отидем и съм доволен, че стана така, защото това, което видях вътре не беше незабележително. Фабриката Мурано беше разположена малко след основния площад. Скоро бяхме в стая предназначена за действително правене на стъкло. Мъж, над 50 годишен, чакаше там, нажежавайки инструментите си. Когато всички бяхме вътре, мъжът премести дългия метален стик с голяма топка от червено разтопено стъкло в края. Без никакво суетене или врява, той започна да дърпа и да оформя парчета стъкло, докато само няколко секунди по-късно, започна да се оформя кон. Беше удивително. И докато всички гледахме, хипнотизирани от уменията на мъжа, със сръчно движение на ръцете му, предметът беше поставен на близката маса. И детайлът беше забележителен. Аз буквално не можах да повярвам на очите си, нито пък някой друг можеше. Ние всички избухнахме във възторжени аплодисменти, докато човекът правещ стъкло остана там, гледайки леко смутен.
Имахме няколко часа да дойдем на себе си. Джоди и аз решихме да отидем да хапнем. Следвайки препоръките на гида, избегнахме кафенетата на основния площад, като вместо това избрахме кафе с разумни цени, точно по продължението на Канале Гранде. Разглеждайки менюто навън, видяхме, че пиците бяха по около 8 евро. И си казахме, че не е толкова много за гениалната италианска пица.
Поръчахме си по една за всеки и аз си взех кутия кола, докато Джоди си взе половин бутилка червено вино. Виното беше превъзходно и докато чакахме да дойде храната ние хапвахме тънки солети. Пицата беше по-добра отколкото можехме да си представим. И толкова евтина! И тогава дойде сметката. Почти паднах на земята. Над четиридесет и шест евро за две пици и няколко чаши вино! Кутията с колата беше най-неприятното – 5 евро. Дневен обир! Но ние платихме въпреки това. Напуснахме кафенето търсейки известния Риалто Бридж.
Риалто Бридж е най-старият мост над Канале Гранде. Има пъстра история. Заменен от дървен мост през 1250, който включва подвижна централна част, така че високите кораби да могат да минават, присъствието на Риалто Маркет на източния бряг означаваше увеличено използване на пешеходната зона.
Скоро магазините са били построени на мост, който донесъл дори повече хора и толкова неизбежно, той накрая рухнал през 1444 и отново през 1524. Бил е построен отново в камък и завършен през 1591. Сега той е една от ключовите икони на Венеция. И гъмжеше от туристи. Ние бяхме сред тълпата, биейки се за крайно място за снимане на Канале Гранде. Беше като игра на ръгби.
След една бира (за 8 евро) в друго кафене, гледащо към водата, Джоди и аз се върнахме обратно на площад Сан Марко, проправяйки си път през тесните улици на Венеция. Безброй магазини продаваха красиви маски, но Джоди беше по- заинтересована от италианските модни бутици. Един магазин ми привлече вниманието. Там се продаваха само дамски ръкавици. Те бяха навсякъде, накичени на пластмасови ръце, които покриваха целия магазин. Скоро се присъединихме към тълпите за друго прочуто венецианско място – световно известния Мост на Въздишките.
Мостът на Въздишките е малка, покрита алея, която свързва старите затвори със залите за разпит в задната част на Двореца на Доджите. Построен през 16-ти век, името е било дадено от английския поет Лорд Байрон през 19-ти век. Байрон също разпространил популярния мит, че името на моста е било вдъхновено от знаците, които затворниците правели, когато за последно виждали Венеция, преди да бъдат екзекутирани. Всъщност по времето, когато мостът е бил построен, екзекуциите рядко били извършвани във Венеция. А повечето от престъпниците в затвора били просто дребни мошеници.
С напредващото време, Джоди и аз се шляехме около двете колони на Площад Сан Марко, мястото за среща за следващата част от нашето пътуване – разходка с водно такси по Канале Гранде. Петнадесет минути по-късно, бяхме седнали в моторна лодка с други дванайсетина човека. Както плувахме по основния канал шофьорът трябваше да съобразява движението ни с останалия воден трафик. Наистина бе оживено. И изглеждаше сякаш няма правила. Който се движи най-бързо е господар!
Това бе доказано след минута, когато бяхме избутани настани от друго водно такси. След няколко разменени горещи жестикулации от страна на шофьорите на двете лодки, продължихме да плаваме, а за щастие нямаше признак на повреда по корпуса.
Скоро минахме покрай църквата Света Мария де ла Салуте. Имаше интересна история за нея. След като чумата през 1630 е убила почти 50 000 жители на Венеция (почти една трета от населението) дожът, Николо Кантарини, обещал да построи огромна църква, ако чумата прекрати смъртоносната си хватка в града. Следващата година чумата свършила, но не преди да поиска живота на Дожа преди това. Въпреки това била започната работата по църквата.
Погледни това, каза Джоди. „Балон пудел!” Погледнах и видях какво имаше предвид. Беше гигантска розова скулптура на пудел направена така сякаш е образувана от балони. Изглеждаше сякаш е била направена от стъкло или вероятно от цветен метал. Изглеждаше странно. По-късно разбрахме, че е била направена от американския скулптор Джеф Куунс, който нарекъл своето творение Балонът куче Пурпур.
Десет минути по-късно ние бяхме оставени близо до ферибота, който щеше да ни отведе обратно до Хърватска. Денят ни във Венеция беше свършил. Оказа се доста стойностен.
Остави отговор