Самата сграда на музея е много хубава и спретната, построена в неокласически стил през 1924 – 1926 г. Музеят работи от 2002 г. с отдели археология, етнология, лапидариум, исторически, провеждат се и временни изложби. Пред музея има разни експонати, не пропуснах случая и аз да се представя като музеен експонат – уж надничаща в една огромна делва!
Но това не ми дава обяснение за името на района, на града вече е ясно. Ровя се и намирам, че селището се казва Пробатон до 7 в., после Овче поле идва от това наименование, със същото значение. През 1292 г. е построена църквата „Свети Николай“, според легендата там Светият Крал Сръбски Стефан Дечански се помирява с баща си Крал Милутин. Стефан Дечански получава чудотворно излекуване на слепотата си , дар от Свети Николай. От тогава идва името Свети Николе. През 1570 г. се споменава Исви Никола в Тапу Дефтери на Кюстендилския санджак. Дефтер е като нашето тефтер / тевтер / сега – със значение регистър, опис. По друга легенда в града е имало 40 църкви, но е останала само тази на Свети Никола и от там идва името.
До средата на 19 век селището е икономически център на Овчеполската област. Имало е пазар за жито – тереке пазар, пазар за добитък – айван пазар. Има и развито лозарство – справка ракията и винцето на Мирко! От 1845 г. е обявен за град, с пазарен ден в неделя – запазен и до днес, но в събота. Беше ми много любопитно да се разходя из пазара, да видя, че и там, и у нас властват едни и същи стоки – турски и китайски! Големите империи няма лесно да изпуснат Балканския пазар!?
А ти, българино и македенцо, не ме гледайте умно! Всичко това го има в Интернета, въпрос на време и желание е да го изровиш и да го представиш на жадната за знание публика. Пък аз вече искам да живея в Македония – там съм професор по руски език – така казват на учителите в горния курс!!!
Овче поле не е много високо – от 200 до 400 м надморска височина, най-висока точка е Гурище – 856 м. Вече отбелязах, че е ветровито и духовито място, а пък през лятото температурите стигат до 44 градуса! Затова Дани казва, че тя по слънцето не ходи навън! Лятото е топло, зимата е умерена, есента е по-топла от пролетта – така пише. Значи с моята пушкинска любов към есента тук ще ми е добре?! Но последния ден вятърът ми се видя много силен, не пролетен, а зимен – я по-добре да си седя аз в хубавия ми Пловдив!?
По пътя след границита забелязах по табелите на отбивките имената на селата наоколо, то май табелите бяха в отчайващ вид, но все подразбрах нещо. А и при дефилето на участниците видях имена на села, които съвсем си приличат или дори съвпадат с нашите. Мездра, Арбасанци, Богословец, Крушица, Макреш, Сопот, Трстеник – това са част от тях. И по табелите на дефилиращите групи пак познати имена – Карановац – Караново край Нова Загора, Тополчани – Тополчане – Сливенско…
Без да се забърквам в македонската политика, вече написах за срещата си с бъдещия кмет – градоначалник. В града има доста дейна Организация на на жените от община Свети Николе.
Две основни училища – „ Гоце Делчев“ и „Св.Св. Кирил и Методий“, едно СОУ „ Кочо Рацин“ се грижат за обучението и възпитанието на децата и младежите. При това последното училище е не само обикновена гимназия, но като ученическо градче – с техникуми – селско-стопански, ветеринарен и механо. За патроните на основните училища няма нужда да пиша, знаем си ги, но за Кочо Рацин ще напиша няколко думи.
Кочо Рацин – Коста Апостолов Солев / 1909 – 1943 г. / е роден в град Велес в семейството на беден грънчар.Той е поет, комунистически активист, писал е поезия и проза на македонски, сръбски и български език, считат го за родоначалник на съвременната македонска поезия. Завършил е два прогимназиални класа, но сам е научил сравнително добре след това немски и френски език. Убит е при нещастен случай – бил е малко глух и не е чул предупрежденията на охраната, когато се е доближавал до партизанската печатница. Но според друга версия това е било инсценирано убийство. В поезията си отразява живота на бедните хора, които се трудят за едно парче хляб, покосявани от болести.
До това училище е и Международният славянски институт – Москва. Разбира се, посетихме го с Дани. В момента нямаше студенти, защото той е само за задочно обучение. Специалностите са само три, подготвя бакалаври по финанси и кредит, мениджмънт и психология. Разговарях с един от преподавателите, млад и приятен човек от Свети Николе. Че като се отплеснахме на руски език в разговора си, аз даже забравих къде се намирам! Показа ни учебните зали, компютърния кабинет, видяхме новото строителство. В ресторанта „ Москва“ е приятно, уютно, по обед нямаше хора. Но веднага ми хареса наливането на уж бира – в една бирена халба тече вода, но не изтича!? Прекрасен витраж със слънчеви лалета – работа на племенницата на Дани! На видно място е портретът на патрона на учебното заведение Гаврила Романович Державин /1743 – 1816/. Това е руски поет от епохата на Просвещението, представител на класицизма. Заемал е висши държавни служби – губернатор на Тамбовска губерния, секретар на императрицата Екатерина Втора, министър на правосъдието. Пред входа има много интересно оформено дърво с клони – табелки с написани градове и километри до тях! Целият свят е наш!
Друга забележителност в града е Домът на културата, който носи името на Крсте Мисирков / 1874 – 1926 /. Няколко думи за него, защото това е човек, свързан дълбоко с Македония и България.
Крсте Петков Мисирков е филолог и публицист, роден в село Постол, в Егейска Македония, тогава част от Османската империя. Завършва гръцко основно училище, после учи в Сърбия, в София, завършва Учителската школа в Белград и е назначен за учител в Прищина. Но жадният за знания младеж не става учител, а заминава за Русия, в град Полтава продължава образованието си в Духовната семинария. След нея завършва Петербургския университет с отличен успех в Историко-филологическия факултет. Учителства в Мъжката гимназия в Битоля, връща се отново в Русия и става учител в Бердянск, Одеса, Кишинев. По време на войните – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна е кореспондент на руски вестници, участва в преговорите за Македония. След войната става български поданик, умира в България. Работи в Етнографския музей в София, бил е учител и директор в гимназиите в Карлово и Копривщица.
Домът на културата е голямо и хубаво здание, строено сякаш като много други такива сгради и в България. От 1962 година работи като културно средище на Свети Николе – има две сцени, две големи зали, две читални, изложбена зала, гримьорни. Там е киното, в което се проведе и Международният фолклорен фестивал. Той е традиционен, нарича се „Тодорица“ и се провежда по Тодоров ден. Библиотеката „Гоце Делчев“ е основана още през 1945 г., сега съдържа около 60000 тома книги. Ако бях за повече време, можеше и книга да пробвам да прочета. Телевизията и вестникът не ми се опряха, повечето неща ги разбирах. Към Дома работи работнически университет, но не ми остана време да питам каква е неговата дейност и предназначение. Фолклорният състав „Янко Глигоров“ го видях на фестивала, на дефилето забелязах и вокалното трио „Суница“. Има още женска певчевска група за стари градски песни, градски аматьорски театър, младежко драматично студио – ето това си го имаме и в родната Нова Загора. За младите има и група за модерен и алтернативен балет, мандолинен оркестър. Правя си извод, че има какво да радва хората в това градче.
В киното е била първата прожекция след премиерата в Скопие на съвременния македонския игрален филм „Сенки“, режисьор Милчо Манчевски, номиниран за награда „Оскар“ за чуждестранен филм през 2007 г. Като си дойдох го изгледах, хубав и актуален, поставя всеобщи проблеми за човека, обществото. Накрая е с песента „Еден бакнеш“, известна ми още от моята младост. Опитах се да я намеря в Интернета, но не успях за съжаление. Наградата обаче взима германският „Животът на другите“ – за ЩАЗИ, тръпки да те побият от всичко, описано в него.
Не можах да видя Дяволския зид, както и Билазора. Но, нищо, да остане и за друг път! За Дяволският зид легендата разказва, че Дяволът се облага с Бога, че за една нощ ще изгради стена и ще пренасочи река Брегалница през рида, за да наводни Овче поле. Дяволът много бързо започва да изгражда зида, Бог вижда, че заканата му може и да се изпълни. Тогава разбудил един петел да пропее по-рано и да настъпи новият ден. Така Овче поле било спасено.
Има и народно поверие за Говедарския камък – на празника на Свети Георги там ходят младите булки да измолят рожба, ако дълго време майчинството се забавя.
Ходих на гости, както се полага на всяка туристическо-гостенка! Дани ме заведе при сестра си , посрещнаха ни със съпруга си радушно. Децата им учат в Художествената академия в София. Видях много техни произведения в къщите на родителите и на леля им. И прекрасен витраж в Международния славянски институт, и пано в Библиотеката! Голяма и хубава е къщата в Свети Николе, но мама и тати са се примирили с мисълта, че децата им няма да се върнат след свършването на образованието си. А и ако наистина почнат да рисуват икони, да участват в разни изложби – ето ги граждани на Европа, не на нашите две страни там някъде, в края на Европата!
Бяхме и при Савка. Съпругът й е починал само преди няколко дни, но и тя ни прие радушно. Той е първи братовчед на майката на моя съученичка. Семейството й дошло в България с бежанската вълна. Но приятелката ми много рядко пише до роднините си, не знаеше за трагичното събитие. Беше ми поръчала да им занеса мартенички, макар че Баба Марта отдавна беше дошла, но беше ясно, че на жената не й е до мартеничка. Тя има две дъщери, които живеят в Скопие, сега остава сама в голямата къща в Свети Николе. Има голям двор, с почти всичко необходимо в него. Почерпя ни със сок от кайсии, от нейните дръвчета – всичко чисто, природно. Мъжът й е бил ветеринар, тя медицинска сестра – хора уважавани и обичани в градчето. И както в Нова Загора – май се познават всички! Още като тръгнахме за тях, Дани каза, че едната й дъщеря е била Мис Македония преди години, което се оказа вярно.
Точно срещу блока на Мирко има хубаво барче. Там пих за първи път истинско капучино – пяната му беше два пръста над ръба на чашката. Та всеки ден бях там, че и често се случвах при една сервитьорка, което доведе до снимка. Седя си аз един ден и до мен се спира директорът на музея – пита ме как съм, доволна ли съм от престоя си в Свети Николе. Как няма да съм доволна, като усещах, че приятелите ми сякаш не отскоро, а от години! Като бях на църквата си купих и свещички – вижда ме човекът, който ги продава, на площада пред барчето и най-вежливо ме поздравява! А по стълбите на блока се учудих, че ме поздравят и мен, даже когато съм сама. Разбрах, че така е прието. Не е като по нашите блокове – качиш се в асансьора и я срещнеш съседите си по етаж 2-3 пъти месечно, я не!
Поради ред причини не можахме да осъществим намерението си да идем до Охрид – но дано има и второ гостуване! Щяхме да минем Вардара, а и да си намокря краката във водите му. Не зная защо толкова много обичам „ Рапсодия Вардар“ на Панчо Владигеров, често сънувам сънища в синьо-зелено и си мисля, че тази река в съня ми е Вардар. А може би там съм била в някой предишен живот?!
Броените дни бързо минават! Идва и 12 март, трябва да се връщам в България. От вечерта е задухал СветиНиколският вятър, студено и неприятно е, сякаш и през затворените прозорци иска да се развихри в апартамента. Тръгваме с таксито – возят на автобусен билет, ако се напълни, минавам през река Пчиня, питах за реката. Мирко сигурно се чуди, защо така реагирах като чух името – Ама това ли е Пчиня – все пак поназнайвам нещо от историята! Направих снимки от таксито, даже и през предното стъкло, макар че бях на задната седалка. На автогарата бях изоставена – нали таксито не чака, Мирко ме остави там, където ще дойде автобусът. Две сълзи в очите, една прегръдка за довиждане – и край на македонското ми гостуване! Ще има ли дубъл?
Вятърът е довял лошото време, горе на границата имаше доста сняг. Спираме, шофьорът ни предупреждава да декларираме всичко над 10000 евро! Една весела баба на седалката пред мен се пошегува, че имала 9900, да ги казва ли. Шофьорът влиза в шегата й и отговаря друг път да не носи толкова много, поне да са само 9000! Минаваме спокойно, но един автобус го бяха разпердушинили – всички вън, багажа отворен!? Спираме на българска територия на едно крайпътно заведение, вече е тъмно, Кюстендил е светнал долу, толкова близо до границата. Аз единствена слизам на автогарата – реших да не остана по-назад от това бабе, казвам, че първа ще си пия ракийката. Шофьорът пита има ли – че как да няма, за една солидна почерпка прати Мирко!
В къщи внучката ме чака и макар че е късно, иска пълен отчет на преживяното! Я, че няма да й казвам всичко я! Главното е, че ми беше добре и пак ми се иска да ида!
Остави отговор