Пътуването на петима южноафрикански българи до водопадите Виктория

Автор: Красимир Николаев

17:00 часа е, сряда – 9.02.2000. Красимира и Цецо са у дома, за да ни вземат и след кратко лутане по товаренето на багажа, сме на път за Питерсбург. Опел – Астрата мърка приятно, климатикът осигурява комфорта и след 260 км , които не усещаме кога са останали зад нас сме в къщата на гостоприемните ни приятели Дочо и Валя.

Вечерта край огъня на скарата минава неусетно в сладки приказки и среднощно къпане в басейна. В 3:30 сме по леглата. Все още не знаем дали ще можем да продължим, защото в последната седмица вали като из ведро и много от реките в района са придошли. Има срутени мостове и затворени пътища. Жертвите сред населението достигат  петдесет, а останалите без жилища около 100 000.

За наше щастие, пътят към Зимбабве се оказва проходим и на сутринта в 10:00 часа сме отново на път. Казваме “до скоро “ на Питерсбург и гостоприемните ни приятели и се отправяме към границата. Пътуването до там е монотонно и единствените приятни вълнения са по повод пресичането на Тропика на Козирога. Спомням си детските мечти по южните морета и ширини и превръщането на мечтите в действителност ме изпълва с трепетно вълнение и задоволство. Към 13:00 часа граничният пункт на Южна Африка е зад гърба ни и ние се движим по моста на река Лимпопо. Пред нас е Зимбабве.

Тропика на Козирога

Първата ми среща с тази страна беше в тяхното посолство в Южна Африка , когато отидох за визите. Направи ми впечатление нехайното и неприветливо отношение на служителите и това ми припомни социалистическа България. На граничния пункт отново се сблъскваме с неприветливостта на социализма – мръсотия около помещенията, занемареност на сградите и намръщени служители. Същото е и навътре в страната. Сякаш времето е спряло в края на седемдесетте години. Сега разбирам какво е имал предвид Георги Марков, когато е писал за социализма в България. Навярно така са се чувствали (а може би все още се чувстват ) западните туристи у нас. Навсякъде чистотата е на незавидно ниво, колите – стари, сградите – неподдържани и хората – мрачни. Зимбабве от няколко години живее при петдесет процентна инфлация, което е и причината навсякъде да ни питат за обмяна на валута. В последно време страната има проблеми с горивата. Това ни караше да се притесняваме при  подготовката ни за това пътуване.

Картинката е доста позната, нали? Доброто в случая е, че по пътя няма почти никакво движение на автомобили. Веднъж по на пет минути срещаме или застигаме по някоя кола. Постоянно сме нащрек, от честата поява на домашни животни по шосето. Най – опасни са магаретата, които очевидно изобилстват в Зимбабве. Те невъзмутимо си седят или разхождат по пътя, сигурни в уменията на шофьорите. Обикновено ги ползват в странен впряг – по четири в редица пред каруцата. По понятни причини този впряг веднага е наречен от нас 4X4.

Природата в Зимбабве и Южна Африка не е толкова екзотична, колкото я рисува въображението на невиделия тези африкански ширини. Южна Африка е предимно тревиста, с ниски храсти и чадъровидни акации, докато Зимбабве изобилства с гъсти гори стигащи до хоризонта. Зеленина се простира през целия път от двете ни страни. Какво ли би станало, ако страните с такива гори започнат да ги изсичат заради някакъв вид индустрия.

В Булауайо пристигаме вечерта и след дълго лутане в търсене на адреса се настаняваме в едно от малкото останали бели семейства тук. Заможните Зимбабвийци живеят в имения от по 20 –30 хектара с 3 до 5 човека прислуга. Нашите домакини имат две прислужници, един коняр и един градинар. Това,  разбира се ги разглезва и им е доста трудно да помислят за живот някъде другаде освен тук в Зимбабве. Ако човек държи да има голяма къща с басейн, градина и прислуга – Африка е мястото за живеене. За съжаление, несигурността е най – сигурното нещо в Африка и човек много бързо може да загуби всичко. Причина за това е некадърното управление, и един от симптомите на тази некадърност е липсата на така наречените „малки луксове”, като липсата на сламки за напитки по бензиностанциите, липсата на сапуни в тоалетните и пр. Кафето и кока – колата са не по джоба на нормалния гражданин и срамно евтини за туристите. Животът започва да става тежък тук, дори за хора като нашите хазяи, които с притежаваните фабрики в Зимбабве и Ботсуана,  в никакъв случай не биха минали за бедни.

Петък е. Отново сме на път. Остават 450 км до водопадите Виктория. Към 11:00 часа напускаме Булауайо и след няколко спирания и пазарене за сувенири пристигаме в селището край водопада. Водните пръски образувани от падането на водите в пропастта, се виждат като мъгла от няколко километра. Настаняваме се в хотела и след разглеждането на околността и отпускащо плуване в басейна, слизаме на вечеря в ресторанта. Атмосферата е прекрасна. Дъщеря ни Ина си поръчва крокодилска опашка, но не особено очарована ни отстъпва за дегустация по-голяма част от порцията. Месото наистина не е нещо особено. На усещане е нещо между пилешко и риба, но иначе съвсем безвкусно.

В събота се отправяме към крайната точка на нашето пътуване. По пътя се отбиваме на една от малкото атракции – балон, побиращ 30 човека и издигащ се на 120 метра височина за да покаже от птичи поглед водопадите Виктория. Решаваме, че двадесет американски долара на човек са добра цена за предлаганото изживяване. До момента нямаме реална представа за водопада и думите на екскурзовода – 1700 метра широчина и 100 метра височина в най – високата му точка, ни карат да се замислим. Гледката от балона е зашеметяваща и въпреки всичко недаваща истинска представа за величието на този природен феномен. Това, обаче разбираме доста по – късно.

Изглед от балона

Отново сме на земята на път към водопада. Точното наименование е “водопадите Виктория”, защото както можете да си представите, тези 1700 метра падащи води са образувани от множеството малки ръкави на разлялата се в много широка площ река Замбези. От балона ние виждахме само два ръкава от водопада и огромен облак пръски, които ние почувствахме на 120 метра височина и един километър разстояние. Това не ни даваше истинска представа за великолепието на това природно чудо. Да, наистина е едно от седемте природни (естествени) чудеса на света.

Представете си река Замбези, разляла се на 1700 метра широчина и един голям каньон изпречил се на нейния път, за да погълне водите й в стометрова пропаст. Двете страни на каньона са на еднаква височина и отстоящи на разстояние около 100 метра една от друга. По – нататък пътят на реката продължава в този каньон, като че издълбан от човешка ръка, за да поеме водите на Замбези. Границата между Зимбабве и Замбия минава точно по течението на реката и двата края на водопада се намират в двете държави. Плащаме си входа и се отправяме на ляво към Зимбабвийската част на Виктория. В самият край на пропастта има стълби , водещи на 20 – 30 метра по-долу, където се добива представа за „нещата от вътре”. От ляво над нас водата се хвърля в пропастта, а от дясно над главите ни са надвиснали мокри скали.

Долу водата кипи в бесен танц, от който навсякъде около нас се издигат водни пръски, пречещи ни да видим картината в дълбочина. Прибавяйки към това и гъстата растителност, криеща гледката до последния момент, бихме могли да си представим какво е изпитал Ливингстън, когато е попаднал тук за първи път. Снимаме се пред неговият паметник и поемаме по пътеката лъкатушещата по протежение на бездната. По – голяма част от пътеката е между гъста растителност, извеждаща ни от време на време на малки обезопасени площадки, от които се виждат падащите отсреща води и кипящата долу бездна. На места само 50 метра ни делят от отсрещната стена и спускащата се, гръмовно ревяща вода, губеща се долу в облаци от водна пара. Ако човек не си наеме дъждобран от входа, намокрянето му до кости е просто въпрос на броени минути.

Пътеката завършва на Зимбабвийска територия в открита местност от която се вижда фронт от около 300 метра лееща се вода. Точно срещу него, реката се оттича в малко тихо уширение, сякаш за да събере сили, за да се хвърли в бяг надолу по каньона. От тук с водни лодки тръгват надолу по буйното течение на реката търсачите на силни усещания. От нашето място ги виждаме като малки плуващи точици. Уморени от силните преживявания, най – после се оттегляме към близкия новопостроен хотел за да сменим мокрите си дрехи и охладим нагорещените емоции с по някоя и друга бира. Целта ни е постигната и остава зад нас, ревяща и бушуваща, вълнуваща душите на невиделите я, и пленяваща завинаги тези, които са я зърнали дори само за миг.

Остави отговор

Вашият имейл няма да бъде публикуван