Маракеш е доста туристически град, но е интересно да се види. Големият площад с танцуващи змии и маймуни на каишка, малките магазинчета за всякакви сувенири, керамика и какви ли не неща… атмосферата е прекрасна. И доста по-малко ни нападаха досадните търговци от Фес.
Тръгнахме си, напазарували стабилно с идеята да изкараме няколко дни на див плаж. Взеха ни три момчета за Агадир, които не спираха да въртят хашиш в колата и да се смеят. Шофьорът толкова се беше вживял, че уцели един огромен пустинен храст на празната откъм коли магистрала. Храстът му отнесе предната емблема и доста се стреснахме от удара, но за щастие нямаше сериозни последствия. Оставиха ни по тъмно в Агадир, където преспахме на плажа под сърфовете на едно сърф училище. На сутринта още от плажа ни качи един човек до края на града. Там срещнахме вторият добър Рашид – Мароканец, който живее в Щатите от десет години. Покани ни да пием чай в близкото кафене и поиска да прекара деня си с нас. Беше взел кола под наем и тръгнахме да търсим диви плажове. Първо ни заведе на един плаж, който той знаеше. Но океанът беше много развълнуван и беше невъзможно да се спи на плажа без да те залее някоя вълна. Всичко друго беше камъни. Черпи ни обяд и сладки и продължихме към Легзира – плажът за който знаехме от други туристи. Плажът се оказа приказен – поредица от плажове, разделени от скалисти арки. Останахме там и се разделихме с Рашид.
Първият ден океанът беше толкова бурен, че можеше да се мине под арката само с плуване. Като цяло плажът беше пуст, имаше само няколко малки хотелчета в единия край. Но макар и малки, хотелчетата правеха огромен боклук, който изхвърляха на скалите и дюните на плажа. Опънахме си палатката на една дюна, на безопасна височина от вълните, заобиколени от бунище и наблюдавахме как всеки ден идват и струпват все повече боклуци и камарите покрай нас растяха. От време на време запалваха боклука, но стъклото, металните консерви и повечето пластмаси оставаха овъглени на пясъка и когато дойдеше приливът и по-големите вълни, морето прибираше част от тях. Гледката наистина беше тъжна, направо сърцата ни се свиваха да гледаме това красиво място така брутално и безскрупулно замърсено. Искаше ни се нещо да направим, нещо да променим…
***
Тръгнахме към близкото село – Сиди Ифни. Почти веднага ни качи супер як кемпър с двама възрастни швейцарци, които бяха обиколили целия свят с въпросния кемпер. „Тук за последно бяхме през 1972“- каза мъжът. „Уау, и променило ли се е от тогава“ – го питахме. „О, нищо не помним“ беше отговорът им. Изкефихме им се много и се размечтахме… дали и ние ще продължим да пътуваме така на тази възраст.
Останахме един ден в Сиди Ифни да се изперем и да напишем блога… И вече сме готови да поемем през пустинята на стоп…
Остави отговор