Автор Даниел Господинов
Жарко слънце, фиеста, жива музика, усмихнати хора, било то и под мустак: Мексико дарява топлина. И не само защото слизам от 50 000 тона желязо намирам това кътче толкова очарователно, а защото всичките тези непрестанно празнуващи хора и морето, пясъка и вълните довеждат човек до състояние близко до еуфория.
Мексиканците – изключително дружелюбни хора, живеещи с мисия точно противоположна на мисията на японците. А именно: парти, парти, парти! Улучваме и някакъв местен празник, които е обезлюдил градчето Лазаро Карденас и е събрал всичките му няколко хиляди жители на плажа.
От шоуто на Джей Лено знам, че когато Буш кацнал в Мексико, огледал насъбралата се тълпа и казал на мексиканския си колега: „Виждам и вие имате проблем с нелегалната имиграция”. Но всъщност, първите които са изпитали проблема с имигрантите са били индианците. Те просто са ги наричали с друго име: бледолики.
И така двама бледолики (а и бледокраки) членове от екипажа на контейнеровоза „Маерск Дънди” се стоварваме на брега и щурмуваме рейда. Обути с къси гащи и джапанки, зашляпваме по кея между докерите, нали е лято все пак. Имаме мисия: трябва да намерим плажа, да се топнем, да изпием по бира и да се върнем обратно, всичко това за 3 часа. Мисията невъзможна? Плажът е на цели 7 километра, без транспорт и таксита? Хайде де! Когато моряците имат мисия те я изпълняват.
Никакъв проблем да минем през портала, усмихнати мустакати мучачос не искат нито документи, нито пропуски, а само ни дават да се запишем в една прашна книга и „добре дошли в Мексико!” Пристанището се оказва голямо, по-голямо от градчето от другата страна. Безкраен напечен асфалтов път ни извежда след около 40 минути навън. Градчето не представлява особен интерес. Сградите са ниски и бедни на вид, а малкото им виждащи се обитатели пръскат с маркучи вода по цимента пред тях. Едва средата на март е, а какво ли ги чака през юли? Не се спираме тук, нали имаме мисия. Завиваме по най-главно изглеждащата улица в посока плажа и не губим темпо. Фактът, че сме загубили вече близо час ме кара да помисли за алтернативни начини на придвижване. Забелязвам минаващите нашарени маршрутки, с толкова празничен вид, че не може да не отиват там, където е купонът. Без да мисля повече махам на следващата, която вдига прах в нашата посока. Излизам прав, шофьорът потвърждава „плайа” (от исп. „плаж”, бел. ред.). Интериорът: четири седалки обърнати една срещу друга, сякаш подредени, за да може по-лесно да се върти бутилката с текила. Под всяка седалка има по един огромен говорител бълващ оглушителна латино музика. Пътниците: един чичо с широкопола шапка и акордеон, готов да се влее във фиестата на „плайа” в движение, а и най-вероятно да припечели и някой друг долар. Екзотичното пътуване ни отнема 15 мин с умерена скорост по неравен път, заобикалящ огромно военно поделение. Удоволствието ни струва долар за двамата, т.е. единадесет мексикански. Давам си сметка че пеш не бихме стигнали и за два часа. Имаме още по-малко от два часа до прибирането. Оставяме си час и десет минути за обратния път, което ни оставя цели 40 мин за плажа.
Ех, плажът! Ако не беше той, не бих се хванал да разказвам всичко това. Такъв плаж си струва и три часа път, само за да бъде зърнат. Плажната ивица е покрита с тъмен, но много фин пясък. Огражда я горичка от високи кокосови палми и всичко това чезне в перспектива до края на хоризонта. Плажът е обсипан с хора, но няма нито една кърпа или някой препичащ се на пясъка. Тук модите са други. Всеки си е намерил някакво занимание. Неколцина ритат топка, други пускат хвърчило, трети са нагазили във водата. Там където ни е стоварила маршрутката е обособен паркинг и около него на самия плаж с изглед към морето се редят ресторантчета, не много по-различни от тези по нашите плажове. Всъщност различава ги музиката на живо и хамаците опънати между масите. Когато клиентите не се хранят, просто мързеливо се изтягат в тях и си взимат полагащата им се доза следобедна дрямка.
Обследването на обстановката ми отнема минута, време, за което преценявам само как най-бързо да стигна до вълните. Затичваме се с викове към морето, като разваляме футбола на група младежи, хвърляме чантите на пясъка и със скок сме сред вълните. Знаем добре, че не е особено добра идея да влизаме по-навътре от дълбочина до кръста. Не виждаме и някой изобщо да плува. Всички са нагазили и се взират сякаш в хоризонта. Предупредени сме за едни такива кръгли, бодливи, неприятни риби, които имали доста неприветлив нрав и не харесвали особено къпещите се. Малко по-късно виждаме една такава риба изхвърлена на плажа и сме благодарни, че не ни се е наложило да се срещнем с нея на неин терен. Сега вече е време да огледаме и плажуващите. Тук следва малко разочарование. Местните сеньорити са с формата на огромни дамаджани и предпочитат да се къпят направо с дрехите. Изобщо никой не е облечен по-различно от дрехите, които си носи из квартала. А по целия плаж в този момент няма нито едно хубаво момиче – тъжен факт. Но дори и без екзотични местни красавици, това място напомня на кътче от рая, а при залез много би приличало на онези кичозни картини пред Джумаята – с палмите и залеза. („Джумаята” – площад в центъра на град Пловдив, където се продават картини и други произведения на изкуството, бел. ред.).
Сред дърветата има сковани, просто ей така, за пикник, дървени колибки със сламени покриви, а пред всяка, от общината са стъкмили по едно барбекю, само въглищата и пържолите са от клиента. Група местни бандидос сноват с пясъчни бъгита, но не ни одостояват дори и с поглед, добре че не приличаме изобщо на онези дето са избягали снощи с дъщерята на шефа.
Още 3 загубени минути и няма да остане време за бира, а това, помните, е част отмисията. Заемаме първата свободна маса, на ръба на заведението, и се насочвам към бара. Няма време да чакаме гарсон. Поръчвам на чист испански „дос сервесас модело еспециал пор фавор” (от исп. „две бири Модело специално, моля”, бел. ред.). След което изобщо не са изненадани , че нямам местни пари и искам да платя в „американо” долари. Взимат ми 4 долара за двете бири, което по моряшка статистика е много приемлива цена. Да не говорим колко добре влиза тя след жаркото слънце. Светла на цвят, и на вкус съвсем точно мексиканско копие на известната корона. Само че още по-добра, пие се с резенче лимон втъкнато в гърлото (на бутилката, не в моето). В този момент един чичо с китара запява „Гуантарамера”.
Доста от клиентите пият кокосово мляко, направо от орехите със сламки. Берат ги от горичката, по-точно ги брулят с дълги пръчки и камъни. После с мачетета ги издялват и ги сервират на клиентите. И аз поръчвам един, но моят има странен презрял жълт вид, а вътре е топъл. Все пак го осмуквам, докато не чуя шума на въздуха влизащ в сламката
Излизаме на паркинга отзад и виждаме такси – малка бяла количка с напукано стъкло. Шофьорът бързо схваща „пуерто” (от исп. „пристанище”, бел. ред.). Оттам бързо минаваме през портала, а пък от другата страна махаме на пристанищен автобус, който ни стоварва направо пред кораба. И ето като мигване, още с вкус в устата на бира, сол и престоял кокосов сок, съм вече на „желязото”. Прибираме се само за 20 минути – с час по-рано от предвиденото. Ех, защо не изпихме по още една бира!
Скоро се качват и пилотите, които ще ни изкарат от пристанището. Използвам чакането за влекачите да ги поразпитам малко. Казват че освен градския плаж имало и един „европейски” курорт, с четиризвездни плажове на около час път с кола. Но това сме го виждали вече, докато автентичен плаж като този бях виждал само във филмите, даже не съм сигурен дали е било точно такъв.
Разпитвам ги за градчето Лазаро Карденас. До преди 40-тина години тук е имало само едно малко селце, чиито хора са се занимавали с риболов и контрабанда. След построяването на пристанището от някакъв губернатор, на име Лазаро Карденас, и аз така си помислих – голямо съвпадение, се наложило да се установи и военното поделение за ред, сигурност и респект. Сегашния кмет на града се казвал също Лазаро Карденас, бил кръстен на дядо си, а тук явно всичко му е бащиния. Хората го обожават.
Разказаха ми и за Ацтеките. Някъде там навътре имало от онези мистични пирамиди със стълбиците. Влекачите пристигат, а имената им: „Запотека” и „Толтека” са ацтекски. По тона на пилотите разбирам, че виждат в себе си много повече потомци на Монтесума, отколкото на Кортес. Но ги разбирам, всичко в Мексико си е уникално, мексиканско. Те не подражават на никого и пазят всичко свое.
Обръщам се назад и соча на капитана с все още държаща ме еуфория. Казвам му: „Кептън, ето там е онзи плаж”. А на себе си: мисията изпълнена!
26.03.07
Тихия океан
Остави отговор