Ден 4 –ти – Разкритието
Станахме в 4 сутринта, бяхме на линия за проверка под лагера в 5.00 и на път към Intipunku и Мачу Пикчу към 5.30. Щеше да бъде дълъг ден, но вълнението от последните три ни беше калило и мисля, че всички бяхме готови да видим това, заради което се бяхме изминали целия този път. Естествено имаше и известен страх дали няма да се окаже неотговарящ на очакванията ни, но нямаше за какво да се притесняваме.
Достигнахме „Слънчевата порта” точно в 6.30 сутринта. Това е мястото, от където се предполага, че за пръв път се открива прекрасна гледка към Мачу Пикчу. Предполага се, но не винаги е така – както бяхме научили – времето е невероятно непредсказуемо, особено в дъждовния сезон, така че ние бяхме наясно, че трябва да има много мъгла и облаци, около планините и че първата ни гледка може да бъде никаква…и всъщност така и беше. При „Слънчевата порта” срещнахме много белота и нищо повече. До известна степен нямаше значение – знаехме, че бяхме още на финалната права и ни се стори забавно да няма нищо за гледане.
Не особено забързани да слезем долу ние всички се настанихме и хапнахме, пийнахме вода и се разхладихме. След няколко минути, получихме най-добрата изненада…Разкъсване на облаците!
Всички ние, при „Слънчевата порта” (включително и другите групи, които бяха дошли приблизително по същото време) гледахме как облаците бавно започват да се движат и Мачу Пикчу се появи…Като дух, първоначално, но ставайки все по- ясен и по – ясен след минута. Реакцията на всички ни беше еднаква – вик на одобрение и аплодисменти. Наистина изглеждаше сякаш някой ни бе накарал да седнем в залата и после бе вдигнал завесата.
Мачу Пикчу – градът, който Инките са успели чудесно да скрият от Испанците за около 300 години, стоеше точно под нас от страната на планината. Въпреки че все още беше далече, аз бях удивена от неговия размер и красота. Отново, снимките не успяха да пресъздадат красотата до такава степен, че почти не ми се иска да ги слагам…Това е наистина едно от тези неща, които трябва да бъдат видяни със собствените очи.
Облаците започнаха да се връщат обратно, скривайки отново града, така че ние тръгнахме надолу към тях, спирайки в друга местност, точно над града, където имахме още няколко почивки в облаците. Беше почти 7.30 на това място и ние бяхме гладни, така че спряхме и си взехме торбите с храна, които ни бяха дали преди да тръгнем и гледахме града да изчезва и да изплува отново.
Последното спускане към Мачу Пикчу беше към 8 сутринта. Облаците бяха се оттеглили от града почти напълно и беше почти невъзможно да откъсна поглед от него.
Огромността на този град, без да се брои природната красота и въпросът, как въобще Инките са успели да построят нещо в такъв мащаб и сложност в тази планина, буди възхищение.
След нашата обиколка, бяхме оставени сами до 13.30, когато трябваше да срещнем Карлос в един ресторант в града Мачу Пикчу (Aguas Calientes), намиращ се недалеч с автобус от Мачу Пикчу.
Помотахме се наоколо, видяхме някакво странно, малко животно, което живее в скалите и което мисля, че беше чинчила, но не съм сигурна – приличаше на кръстоска между плъх и катерица. След това се срещнахме за обяд в ресторанта и накрая си хванахме влака за Ollantaytambo в 4.20, където ни чакаше автобус, за да ни откара обратно в Куско.
След като си взехме душ и облякохме чисти дрехи, се събрахме в лобито в 9 часа за прощална вечеря в ресторант на име „Падналият ангел” – малко в стил „фънки”, но предлагащ много добри пържоли.
И така, да обобщим – вървяхме от километър 82 до Мачу Пикчу, което е грубо около 44 километра през 3 прохода – най-високия на височина 4,200 метра, и достигнахме Мачу Пикчу за 4 дни. Без съмнение това е едно от най-вълнуващите неща, които някога съм правила – а и мисля че повечето, ако не и всички от групата, биха казали същото.
Остави отговор