Ком-Емине за 12 дни

Десети ден: Елешница – Дъскотна

За деня очаквах близо 50 км и 1500м положителна денивелация, но сега като разглеждам гпс-а ми излиза с километър повече денивелацията, около 2700м.  Вероятно машинката се е сбъгнала или пък аз грешно съм го измерил предния път. Вярно че беше труден преход, но не помня такива изкачвания. Мисля че при включване докато ми открие местоположението е отчела грешна надморска и от там идват тези големи цифри, защото такива изкачвания нямаше, така че приемам 1500 за по-точната цифра.

Денят отново беше много горещ. Бях направил едно проучвателно ходене по тези места месец два по-рано и знаех какво да очаквам. Подсичането на Дебелеца е единственото по-сериозно и неприятно място, което ще ви забави, поне така си мислех, но се оказа че има и по-лошо място няколко часа по-нататък докъдето по време на разузнаването не бях ходил.

Минах по пътеката на Мечо Пух от форума. Горе, като излязох на пътя, замислен обаче завих надясно и почвам да се чудя кога всичко е нападало пак че и в тръни се е увило. Буквално е стена от клони и тръни. Минах когато чистеха и беше чисто и не ми го побираше акъла.

Няма време за мислене и почвам една сеч с щеките и тъпчене с крака и прескачане и провиране. По едно време се сещам да хвърля един поглед на машинката. Оппааа!

Не съм на пътеката, а съм забил някъде надясно. Връщам се през трънаците оставяйки още някое и друго парче кожа.

Някъде преди Ришкия.

Далеч е този проход, а и доста се ходи по асфалта. Може и по маркировката да минете, ако не я изтървете. Има си и маркирана пътека, но след падналите клони и тръни  някак по-лесно ми се видя по асфалта. Разстоянието е същото. Пътечката която се отклонява от пътя през мантинелата за водата на Петострукната чешма, въпреки че знам къде е пак за малко да я пропусна.

Така се е маскирала. Като видите подпорната стена отсреща вървите съвсем малко за да стигнете едно уширение на пътя и гледате все наляво в храстите. Би трябвало да я видите. Прескачате мантинелата и слизате до чешмата.

Пристигам към обяд на чешмата. Там си правя гала обяд със сухо мляко и захар и кафе. Със студена вода разбира се. Котлон не нося, излишен е. Топя си краката. Сапунчето на чешмата беше малко по-голямо от моето и ги размених, че имаше вероятност да не ми стигне като пера. За миене и 200 пъти щях да се измия, ама за пране направо изчезваше.

Тук съм седнал в беседката. Уж снимах чешмата пък съм заснел краката и канчето.

Нямам време да се мотам, но все пак оставам около 40 минути. Следва час и нещо  до  заслона на Хазим. Има трима човека. Едното момче е съвсем младо. Казва че е сина на Хазим и са дошли да изчистят и стегнат заслона, че кравите били влизали. Почерпиха ме бира. Казах му че като правим прехода често се преспива тук. Пък и вода има.

По-възрастният спомена че имам 3-4 часа до Дъскотна, но бях сигурен че се бърка нещо.

Може би щеше да е 4 часа бърз ход ако не беше най-лошия участък на клони в цялото Ком Емине с преплетени между тях шипки. Някъде половин час след заслона има един кръстопът и маркировката е по горски път вляво. Изглежда никой не беше минавал  скоро по този път. Отне ми 5 часа и половина до вилата в Дъскотна от заслона.

Придвижвах се с отрицателна скорост, една крачка напред, две назад… Доста тръни осякох с щеките.Накрая излязох на някакъв черен път. Да знаех откъде иде тоя път, че да бях минал по него, ама не знаех. Тук кой знае къде съм, но вероятно е някъде преди Планиница.

В селото на чешмата се измивам малко, че целия съм прашасъл. Много скъпи черни коли в туй село, ве. И все мацки ги карат. Какво работят там хората. Някой да ме светне..?

Как можах да си загубя „сенника“ дето го надявам на шапката и главата си! Вратът и ушите ми се опекоха. Другият път непременно резервна забрадка в раницата.

Още преди селото на 10-15км преди Дъскотна звъня в Ральовата вила и питам за места.

Има места ми казват, но имало група и се надявали да не ме притесняват. Няма да ме притесняват викам, ще дойда след някой и друг час. Радвам се, че съм осигурил спането, къпането, яденето… за малко и четвъртото да си бях осигурил като се има предвид каква група е резервирала местата 🙂

След жп прелеза на стотина метра има чешма вдясно на пътя. Трийсетина метра след нея има много стръмна пътечка по която издрапвате нагоре и излизате току пред вилата. Това е от другия ден и е снимано по-отдалеч, иначе пътеката излиза току до вилата на трийсетина метра от нея.

Собственикът ми казва че един друг турист бил тук. Идеално, тъкмо ще имаме тема за разговор.

Появява се туриста и  изненада. Познавам го. Бяхме се засекли на Изворите на Камчия и той остана да спи там. Почнах да се чудя как ме е изпреварил като не спирах да вървя от тъмно до тъмно. Човекът изглежда ми беше прочел мислите и вика:

– Чудиш ли се как те изпреварих? 🙂

Бяха му съкратили с два дена отпуската и е хванал автобус от Котел до Айтоския проход и от там пеша до тук. Имаше огромни мазоли на предната част отдолу на ходилата и на двата крака. Как вървеше не го знам.

Хижарят ми предложи да ме закара до селото и магазина.

Изкъпах се и отидохме до магазина. Пазарих пак повече отколкото мога да изям и да нося следващия ден. Като се върнахме, седнахме, хапваме и колегата ми разправя за странната групичка. Забравих й фейсбук страницата, но това са най-странните сексманиаци, които съм виждал. Няколко жени и мъже. Само дето мъжете бяха нефелни. 🙂

Единия докато си бръсне козята брадичка ми се оплаква, че имал херния, ама го е страх да я оперира, а жената с която е бил предната вечер шушне, че само го хвали, ама не струвал и само викал:

– Леко че имам херния, леко че имам херния…

Единият с херния, другия дебел, третия прекалено дърт за тази работа. 🙂 Като видяха тези маратонци туристи жениците взеха да се облизват надявайки се на крехко туристическо, но ние не се дадохме. То и нямаше на коя да се предадем. Фрийк шоу някакво беше.

Езикът им беше доста вулгарен. Едната имаше малко кученце голямо колкото плъх, което лаеше по всичко. Изчаках да няма никой и му запуших устата с едно кучешко кокалче. Млъкна, ама само докато го изяде. Какво ли е видяла животинката, за да откачи така.

Разбрахме се да не бързаме на другия ден и без това километрите не са много и изкачването не е много. Жегата щеше да е проблем, но по това равно поле и без никакви препятствия по пътя, все щяхме да стигнем.

Бавно, но славно.

Единадесети ден: Дъскотна – Козичино

Остана най-лесното и това ме притесняваше. Винаги когато е най-лесно нещо се обърква. Човек се отпуска и почва да блее и става някой сакатлък. Ставам по едно време да пусна една вода и виждам че след 20 минути алармата ще звънне. Тъй като съм сложил много неприятна музика за събуждане я изключвам и лягам да изчакам да стане време. Разбира се заспивам с телефона в ръката без да се усетя и закъсняваме с час. Не е особено притеснително. Имаме малко ходене макар и в голяма жега, все ще се замъкнем до Козичино.

Изтървахме изгрева.

Тръгваме по малко по-различен път, ама и така става. Чешми има доста по пътя. На колегата му е трудно с тези ходила, но веднъж тръгне ли свиква, само не трябва да спира. Добре че нямам  личен опит какво е да се ходи с такива крака. Или имам късмет или номерът с хубавите стелки, чорапи и мазането с мазния балсам работи или кожата ми  на ходилата издържа повече. Вероятно е комбинация от всичко това. Имах една пришка, но едва ли беше причинена от претъркване на кожата, защото беше на петата там където кожата е много дебела и твърда и няма как да се претрие особено с толкова много мазен крем. Вероятно се беше получила от някой ръб, по-твърда част в подметката на обувката, някакъв дефект в нея. Острите ръбове на камъните и те са помогнали. Не ми пречеше, защото вече вероятно си беше направило втора кожа отдолу и даже не ми пареше като ходех. А и големината и беше колкото нокътя на палеца ми. За този зор, който видяха краката ми може да се каже, че се отървах без проблеми.

Колегата е чел за батериите ми и като ги вижда казва, че много ги били рекламирали във форума. Ще се пукна от смях. 🙂 Казвам му че съм бил аз тоя дето ги хвали. Нищо не тежат, а само с няколко комплекта изкарах тези 12 дни и имам за още едно ходене. Виждам и знаменцата за водите в гпс-а му, които съм цъкнал от предното ми Ком-Емине.

Казвам му че аз съм ги цъкал, ама това е стария вариант, после добавих няколко. Зарадва се човекът, че ме вижда.

Вижда му се края на прехода и мързелът е голям. Човек трябва да се бори с отпускането. Продължавам да си  повтарям, че нищо не свършва докато наистина не свърши.

Стигаме село Добра поляна, която не знам защо все я бъркам с Добро поле (Рила, седловина).

Ядем сладоледи и пием студено газирано. Следват Средна махала. Топчийско… В жегата бързо изпивам всичкото безалкохолно и част от водата. Знам че има чешма на изхода на Сини рид. Има ама няма. Пресъхнала е и ще се поизмъча до другата вода. Не е далеч, около 5-6 км има, ама е горещо като в Пъкала.

След Сини рид на около 500м хващаме маркировката и излизаме от асфалта. Сечем този големия асфалтов завой, по който обикновено се минава. Някъде на километър и нещо от Доброванските гъби (скален феномен) марките свършват. Последно е основата на бивш маркировъчен стълб.

Ей ги и гъбите:

После без пътека през полето, разни черни пътища и излизаме на Синята чешма. Трябва ви гпс да я откриете, защото е стотина метра встрани от пътеката. Пиене, охлаждане… мокрене на шапката. Хващаме пак по марката в гората, която малко се различава от картата, но пътища много и откъдето и да минем все ще стигнем.

Следващата вода е близо, но е доста встрани от пътеката а и нямаме нужда затова не се отбиваме. Беше едно нормално ходене само дето от жегата едва се влачехме. Денивелация не почувствах и гадни тръни нямаше… Ако беше хладно щеше да е като разходка в градския парк

Към шест и половина сме в Козичино, което значи към 12 и половина часа спокойно ходене от които 10 часа ходене и останалото почивки. Прасенцата в края на селото бяха много симпатични. Майка им ги беше извела на пикник.

Колегата се е обадил още предния ден в Козичино да пита има ли хижар. Канехме се да спим в къща за гости, че условията щяха да са по-комфортни, ама не можахме да я намерим. Може и тоя в магазина да ни е поизлъгал. Как може да живее в селото, всеки ден да идват хора да пазарят и да си приказва с тях и да се чуди каква ще е тази къща за гости все едно живее в милионен град, а не на място на което всеки се познава.

Отидохме до хижата. Тече ремонт на основни неща. В смисъл беше направил човекът един паднал таван и друго подобни неща, за да не прилича като след бомбардировка.

Има чисти чаршафи, баня, кенеф, който като пуснех водата и тя излизаше отвън, ама да се надяваме че е оправена вече  чинията. Сготви ни човека, бира, това-онова. По едно време пристигнаха трима  ком-еминейци на пo 20 години. Две момчета и едно момиче. Бяха тръгнали на 20 юни и вече финишираха. Гръмотевичните бури ги бяха хванали на Ботев и се наложило да изчакат няколко дни там. Ядохме заедно и си приказвахме за маршрута, за форума, за новия пътеводител, който носеха. Чат пат включваха гпс в телефона, ако се объркат и така продължаваха. Беше ми смешно, защото ние с колегата пъшкахме и се подпирахме все едно сме на сто години като ходим, а тях не ги болеше нищо.

Помня че като бях на техните години с едно преспиване всичко ми минаваше, а сега вероятно ще ми трябва седмица в реанимация, за да се оправя. Обясних им за утрешния ден, за водата и кой е по-добрия вариант за минаване, за да не ходят по натовареното движение по асфалта и най-важното да минат през чешмата и заведението което е на прохода. На другия ден обаче ни стигнаха и вървяхме заедно до фара.

Дванадесети ден: Козичино – нос Емине

Ден който ми поднесе неприятна изненада и в който към края се получи малко като в глупав холивудски филм, където главния герой с триста зора и  десет задни салта с винт успява да допълзи до финала.

Ставаме бавно, тръгваме бавно. Младото поколение се е събудило, но ще закусва и ще тръгне по-късно. Ние, окуцелите стари коне, тръгваме с пъшкане. Колегата трудно се задвижва с тези балони отдолу на ходилата. При мен е по-скоро мързел, но и аз пъшкам от съпричастност.

Километрите са малко, няма препятствия, а денивелацията е почти никаква. Преди тръгване я сметнах че е към 500м, сега машинката ми я показва 1000м, ама няма голямо значение, защото реално не се усеща. Би трябвало ходенето да е песен, особено като знаеш че е денят в който ще стигнеш крайната цел. Мен ме е хванала параноята и си броя крачките, внимавам къде стъпвам, защото усещам присъствието на мистър Мърфи. Предполагам всички знаете Законът на Мърфи или поне сте се сблъсквали с него.

Слънцето отдавна е изгряло, но на следващите снимки  пак имитираме нещо като изгрев.

След някой и друг час ни настигат и групата се увеличава на пет човека. Вървят бързо и с колегата едвам им поддържаме темпото. Сетих се с лека носталгия първите дни на прехода, когато и аз не вървях, а хвърчах. Въпреки че ще минем по маршрут на който ще има вода раницата ми е лека и съм заредил с повече течности и освен литър газирано и литър натурален сок този път по изключение нося и вода, около литър и половина. Жега е, но не ми се пие чак толкова.

Морето чат пат се показва.Друго си е като се вижда крайната цел. По-леко се върви и тези последни 40км не се усещат.

Сутринта докато вървяхме към Плазовец усещам една болка в крака, отпред над глезена на място, където е повече кокал отколкото мускул. Като вдигам глезена нагоре този мускул заболяваше, но след известно време ми мина.

Избягваме натовареното движение цели 5км по асфалта  и близо 37км липса на вода от Козичино до морето като свиваме на около 750м преди Ловния дом, вдясно на юг по един черен път. След един километър по него излизаме на Поморийския проход, където вървим още 500 м по асфалта на юг и сме на чешмата и заведението.

Все пак ако решите да минете през Ловния дом и другия маршрут да спомена, че е възможно и на Ловния дом да сипете вода, но не е сигурно, защото първо ще трябва да влезете вътре, а това не е обществено място, където всеки на който му скимне може да влиза. Ако има някой питате дали може, ако няма, влизате и сипвате вода. Голямата порта откъм асфалта е отворена и в двора има чешма.

Ей го на картата в червено Поморийският проход и къде се отклонихме към заведението и чешмата, лилаво-розовото.

На картата на самата пътека се виждат доста места отбелязани с фигурка на чешма. Ако няма и знаменце това означава че там вода няма. Кой ги е цъкал тези чешми един господ знае. Говоря за самата пътека, защото странично не съм проучвал.

Гледате само и единствено знаменцата.

Струйката вода е слаба но достатъчна. Гладни сме, не бързаме и поръчваме обичайните неща като мръвки, картофи, сирене и салати и как можах да забравя… бира. 🙂 Има и доказателствена снимка за съмняващите се бивши колеги туристи, че пия бира.

Бирата въпреки че пише Шуменско на чашите си е Загорка. 🙂 То не че вече се прави свястна бира в България. Жега е, ама като седнеш на сянка и вятъра те полъхва, а гърбът ти е потен си обличаш полара. Не ми се ставаше и бих изял още няколко порции, но колегата го чакаха да го карат на море.

Слава богу въпреки некадърността си при работа с машинката не бях успял да изтрия трака на Тошко. Тръгнахме и петимата по него. По един стар асфалт се тръгва в началото. Докато си приказваме и блеем пропуснахме отклонението и се връщахме. В гората вече има марки достатъчни за проследяване и без машинка.

Маршрутът от тук се удължава с един километър пътя и 60-70 метра денивелацията заради слизането към реката, но си струва да вървите 20 минути повече, за да имате вода, храна и за да не рискувате цели 5км по асфалта. Ако минете по другия път на север по асфалта през Ловния дом и не може да сипете вода там е близо 37 км безводие до морето. Трудно е без гпс или поне помощ от смарт телефон с картата вътре. Не че не става и без тях, но си спестявате главоболия и време.

При една от почивките разглеждам новия пътеводител.  Виждам позната снимка на Червеноармеец.

Отново малкото мускулче дето е повече кокал почва сериозно да ме боли и гледам да не мърдам глезена като ходя. Почва сериозното куцане.

Чудно как при тези два буквално почивни дни без никакви препятствия на които да натоварвам екстремно мускули и кокали и жили, се получи тази контузия. Чудя се дали болката не е просто психоматична или беше нещо сериозно, неизлекувано и натрупало се през предходните дни. Мазането с алгезала не помагаше.

После като се прибрах се оказа че подуването отпред леко над глезена е заради според думите на доктора влязъл въздух под мускула от претоварване. Трябваше ми седмица за да спре болката и да тръгна нормално, но леката подутина стоя почти десет дена. За пръв път имам подобна травма на такова необичайно място.

Колкото близо толкова и далеч особено с тоя крак.

До заведението в селото има обхват и двама остават да се обаждат и уреждат транспорта. Останалите трима продължаваме, но двамата младежи искат да завършат всичките заедно и спират под една сянка да чакат третия. Тъй като вече се придвижвам със скоростта на костенурка, тръгвам куцукайки. На 500м преди фара ме настигат всичките.

Правим си обща снимка:

Бисер го забират към Китен, младежите остават да чакат някой, а аз закуцуквам към последния етап да метна камъка.

Красивата ми физиономия опечена след загубата на забрадката:

Като стигам мястото групата от брега почва да ме аплодира, вдигам победоносно ръка и им махвам. 🙂 Стоя двайсетина минути, за да се потопя по-добре в момента, мятам камъка и това е.

Взимаме си довиждане, добирам се до селото, къпя се, ям за трима, спя…

Обратно към вкъщи

На другия ден тръгвам по добре познатия черен път, после слизам край брега, минавам през фермата за миди и стигам до Елените. Не влизате в комплекса, който е затворен, а вървите по плажа докато стигнете изход. От там на автобусната спирка с бусчето и до Слънчев бряг, където има транспорт за цяла България. От Емона до Елените са 9 км пеша като половината е много приятно ходене по брега на морето.

Това е ориентировъчно за тези без гпс – и откъде се минава. Вижда се на картата към средата как се доближавате до брега, но сте много високо, след която с врътката се слиза ниско долу по черния каменист път.

Това се вижда при първото приближаване към брега, но като сте отвисоко. Това е фермата за миди, жълтите неща в морето.

Първо обаче ще направим онази остра врътка дето е на картата , за да излезем ниско долу на брега и после минаваме покрай фермата. Намерих си и цял рапан, което не е лесно. Един единствен здрав успях да мерна по целия път.

Вече съм на брега и се усеща оня мирис на водорасли. Рядко стъпвам на морето, затова усещането е „един път“, а и след толкова път и мъки няма как да не е.

Малко шум от вълните за

ФИНАЛ.

–-

Личният блог на автора е: http://zcezbpm.blogspot.bg/