Автор: Тихомир Радев
Ако си от онези хора, които никога не са мечтали за самотен остров с девствен плаж, този пътепис не е за теб. Ако си от онези хора, които никога не са мечтали да гледат залеза с пурпурното му зарево, отразено във водата, спри да четеш по-нататък. Ако си от онези хора, които жадуват за шумния и голям град, ставай и се гмуркай в тълпата и не си губи времето с това четиво.
Ако обаче си от другите, мечтателите, авантюристите, които цял живот копнеят за приключения, които се впускат в приключения и вечно търсят предизвикателства, имай търпение да прочетеш този разказ до край, най-малкото, защото ще разбереш, за още едно невероятно кътче на красивата ни България.
Като чуеш река Дунав какво си представяш?
Аз си представях картата на България и северната и граница. Спомнях си много, много широка река, която съм виждал при Русе и Силистра. Спомням си един остров Батин, описан в пътеписа ми „По Янтра“. Спомням си гребане, гребане и пак гребане по средата на тази огромна река и това, че заради отдалечеността на бреговете и можеш дори да не видиш онзи старец, хвърлил кротко въдицата си в бавно течащите води на реката, може би с надежда да улови златната рибка. За мен това беше река Дунав. Но сега мога само да съжалявам, че не съм открил по-рано всичко онова, което е всъщност.
Как реката ме прегърна?
Още когато купих първия си каяк исках да се спусна от Видин до Силистра, но по ред причини не успях да организирам това плаване. Вместо това се спуснах по Янтра и вливайки се в Дунав видях както казах онази широка и много бавна река. Все съм се чудел, какво толкова намират каякарите, че всяка година организират „Воден поход по Дунав“. Казвах си „Тези са мазохисти-гребат като замаяни по цял ден, за да излязат на някой мизерен бряг на големите крайречни градове.“ Въпреки това мое учудване, все пак 7 години след като си взех първия каяк реших да се спусна по реката и то не за да гледам някакви красоти, а за да покрия разстоянието Видин-Силистра, за да имам вътрешния мир, че чисто и просто съм успял да изгреба тези 416 км.
Мислех да тръгна сам. Започнах да проучвам вариантите за превоз на каяка до Видин, но след като споделих идеята си с приятели, веднага трима поискаха да се включат.
Венци – познат т пътеписа „По Янтра“, където с приятелката си ми бяха логистика. Не веднъж са ми организирали биваците при спускането ми по реки. Този път щеше да е в лодката.
Цецо – обигран логистик, активно поддържащ ме в доста от щуротиите. Гребал е по Янтра и Дунав, но този път щеше да е само логистика.
Поради служебни ангажименти 2 дни преди тръгването третият кандидат за плаването отпадна.
На брифинга (на бира и цаца) се разпределиха задачите по подготовката за плаването – кой какъв багаж ще взема, дрехи, бивачни съоръжения, храна и т.н.
Естествено логистикът Цецо най-много го интересуваше къде ще се нощува и това не поради някаква суетност, а защото наистина беше наложащо да имаме някакъв предварителен график на плаването. Цецо щеше да кара съпътстващия ни автомобил с всичката бивачна екипировка и трябваше да знае къде да спре, за да изгради лагера. Това ми беше ясно предварително и за това бях проучил въпроса и като за начало, докато видим с какво темпо ще гребем, щяхме да се придържаме към графика на „Водния поход по Дунав“, който бях намерил в интернет. Щяхме да нощуваме по местата, на които участниците в похода нощуват, но тук имаше един малък проблем. Походът по график се прави от Видин до Силистра за 12 дни, а аз разполагах с 8, т.е., трябваше да се наваксва с повече гребане или просто като изтекат тези 8 дни, да вадим лодката от реката и да се прибираме без да сме достигнали Силистра. Всичко това щяхме да решаваме в крачка.
Стегнах единия от двуместните ми каяци – онзи първия, който бях купил специално за Дунава, същия с който корабокруширах „По Камчия“, каякът с най-голяма сантиментална стойност за мен.
На 26.07.13г. натоварих колата с приготвения от вечерта багаж и в 03:15ч тръгнах да взема Цецо. Чакаше ни много път от Шумен до Видин, а исках по обед да влезем във водата, за да успеем до вечерта да покрием първия етап от плаването – 48 км, който по принцип се прави за цял ден.
Натоварихме и багажа на Цецо, след това отидохме да вземем Венци и газ към Видин. Колата с лодката върху нея летеше и за целия път спряхме само веднъж за закуска и кафе. По обед паркирахме до крепостта Баба Вида, където след кратко суетене и подреждане на храна и вода в лодката, двамата с Венци седнахме в нея и направихме първите загребвания под виковете на Цецо, че не можел да бяга подире ни по брега и да снима. Оставихме го, за да се видим отново на брега на град Лом.
На около 5 км от нас виждахме о.Богдан. Течението на реката беше изключително бавно. Докато давах напътствия на Венци как да гребе и го укорявах да не се намества в лодката все едно е на задната седалка на колата ми, защото ще ни обърне, взехме ясно да виждаме подробностите от пейзажа на наближаващия остров. Още тук ми направи впечатление нещо, което до сега не бях виждал. Винаги по реките се спускам пролетно време, когато са пълноводни, включително и Янтра, а от там и в Дунав съм гребал в краткия участък от вливането на Янтра до рибарското селище Стълпище пролетта. Тогава и Дунав е пълноводен, но сега при спадането на нивото на реката, водата се беше отдръпнала от острова, разкривайки невероятен пясъчен плаж от челната му страна.
Формата на повечето речни острови е издължена по посока на реката дълги от 200 – 300м до 16 км. Имат гъста растителност, която основно е върби и не високи тополи, които са с широки кичести корони. При пълноводие ми се е случвало да греба в тази растителност, залята от водата. В челото и опашката на острова реката отлага пясък. И сега за пръв път, поради по-ниското ниво, аз го виждах. Не само аз останах впечатлен от този плаж, но и Венци с почуда попита „Ама това пясък ли е?“.
Гребейки подминахме острова за да открием веднага след него други два- Голям и Малък близнак и … пясъчно островче отстрани до тях. На навигационната карта на р.Дунав на хартиен носител, която имам благодарение на Цецковия баща, за което изключително много му благодаря, имаше много отбелязани плитчини. Сега при спадането на водата тази плитчина беше станала пясъчен остров без растителност с фин пясък, по-скоро бял от колкото бледо жълт.
Налагаше се постоянно да си напомняме, че до залез слънце имаме да гребем 48км и не трябва да се заплесваме, ако не искаме да акостираме на челници, които за всеки случай носехме. Цъкайки с език Венци задаваше въпроси по-скоро на себе си от колкото на мен- „И ко искаш да кажеш, чи сичкътъ тъз вудъ значи съ движи?“ Или пък се тюхкаше- „К‘во ми трябваше да идвам, не си седях у къщи на климата, да си разцъквам каналите и да си пия студенътъ биричка! Аз тез стави да не съм ги намерил на пътя да ги хабя!“…
Всичко това го очаквах и го приемах със смях, защото това си е стила на Венци. Той беше първият, който каза че ще дойде с мен. Тогава нямах намерение да имам съпровождащ автомобил, но за щастие той разбра това, едва след като и Цецо реши да дойде като логистик, иначе не ми се мислеше какво щяха да чуят ушите ми.
На поредния остров с пясъчен бряг решихме да спрем и да починем. Насочих лодката натам и когато се приближихме видяхме, че в сенките на дърветата има разпънати палатки и щъкащи хора по плажа.
Акостирахме благополучно и блажено изпънахме гърбове на финия топъл пясък. След като отдъхнахме преди да влезем в лодката отидох да поздравя близко стоящия мъж, който се оказа колега, каякар, и е участвал във „ Водния поход по Дунав“. Поговорихме, предупреди ме за опасен участък със силно течение в началото на остров Белене и ни пожела леко гребане. Качихме се на лодката и потеглихме.
Остави отговор