Първата спирка (макар и кратка) бе Puerto Penasco. Пеняско (не, не Пиянско:) е малко курортно градче, в което отскоро американците и богатите мексиканци изливат солидни суми под формата на хотели, заведения, супермаркети.
Най-естественото сравнение е българското Черноморие, но в Пеняско се строи с мяра. Въпреки очевидния бум, няма и следа от презастрояване. Гледката на кални пътища и бетоновози летящи на пета скорост също липсваше. Тайно ме обхвана носталгия по Слънчев бряг…
Между Пеняско и Каборка (град в северно Мексико) се намира може би най-странната магистрала в целия свят. Логиката предполага движението по пътищата да бъде устроено с маркировка, пътни знаци и правила, към които шофьорите се придържат. Но как тогава се кара по нелогична магистрала? С мноооооого дупки?!?!
Споменатият път е бил магистрала (на картите все още е) преди около….хм….доста години. Времето и пустинята постепенно изяждат асфалта по краищата и по този начин магистралата се оказва с 3 ленти вместо с 4. Още по-фрапантно, обаче, всички осеви линии и контури са прекъснати, което на практика позволява шофиране и изпреварване във всяка една лента. За да довършим парадокса, пускаме трафика в двете посоки. Интересно, нали? Благоразумието на мексиканските водачи установява някакъв вид ред – едната крайна лента се придвижва в определена посока, а другата крайна – в противоположната. Що се отнася до средната – тя е определена за изпреварване в двете посоки. Гледката на шеметно идващ насреща ТИР е сигнал (и то убедителен) за прибиране в собственото пътно платно и преустановяване на по-нататъшни изпреварващи маневри.
Ден две от около – Мексиканската разходка премина под знака на културните мероприятия. Сутринта посетихме Магдалена де Кино-малко и спокойно северняшко градче с богата история. Тук например е роден и погребан Луис Колосио – кандидат за президент на Мексико през 1994, убит по време на предизборен митинг в Тихуана (мястото на покушението не бива да ви учудва, но за това после). Гробът на Колосио е чист и грижовно поддържан. Интересна подробност, която допълва трагедията е, че съпругата на Колосио умира същата година от рак (оставят две сирачета). Поне от изказванията му, Колосио спечели симпатията ми. На гроба му има изписани няколко от най-смелите му думи. Един от надписите гласи (преводът от испански е мой, не ме линчувайте!!!): „Културата на моя регион ме учи да оценявам важността на упоритостта и цененето на труда“. В същото градче закусихме превъзходна мексиканска храна. На много места в северно Мексико почитат определен вид супа, наречен „менудо“. „Менудо“-то е почти идентично с родната шкембе чорба (доколко шкембето е родно е отделен въпрос). Ресторантчето, където хапнахме, се стопанисваше от един 50 годишен дружелюбен мексиканец, фанатик на тема бейзбол. Всички стени бяха отрупани с плакати, снимки, трофеи. Някои датираха от 1957…Бейзболът, който аз смятам за охлювен спорт, е изключително почитан в северно Мексико, Куба и някои централноамерикански държави. Ако някой от вас има обяснение за този феномен ще се радвам да го сподели с мен…
Същият ден отскочихме и до Bahia de Kino – може би любимото ми място от цялото пътуване. Пътят до там е обграден с кактуси, някои от които с височина на триетажна кооперация. Bahia е две в едно – традиционно рибарско селище и място за отдих на мастити мексиканци и американци. На около пет километра навътре в океана има малък остров с тюлени. Местните казаха, че китове мигрират към тези води, за да се плодят (добър инстинкт имат проклетите животинки). Рибарите предложиха да ни закарат до острова за 50$ и точно в този момент осъзнахме нуждата от подкупи (впоследствие коригирахме тази грешка). До острова не стигнахме, но поне поседяхме с рибарите. Хората си вършеха всекидневната работа – кормеха уловената риба и обогатяваха плажа с ненужните остатъци. В природата, естествено, нищо не се губи (освен пари и спомени) – рибните чревца привличат глутници чайки и гларуси и не след дълго няма и следа от рибните вътрешности. Останалата част от Bahia е в тотален контраст с гореописаното. Безкрайните плажове служат за веранда на едни от най-тузарските къщи, които съм виждал през живота си. Балдахини на покрива, прясна риба, студена бира и красиви мексиканки – вероятно така изглежда мястото през лятото. На места като това човек забравя за мизерията по света (а и за нищетата на рибарите от другата страна на плажа). Животът, приятели, е нечестен и единствено от нас зависи от коя страна на Bahia ще се озовем накрая…
Остави отговор