Автор: Венцислав Жеков
Босфорът отдавна не е граница между исляма и християнска Европа
Колко близо бил Истанбул! Колкото пъти отиваме до този космополитен град, толкова пъти се учудваме, колко близо е наистина и колко е различен. Всеки път го виждаме в различна светлина. Казват, че това е така, защото този тип градове, световните столици, главните центрове на империите, винаги са такива. Като столица на две империи този град наистина носи величието на нещо неземно, нещо, което е завладявало средновековния свят.
Именно Константинопол е бил столицата на “ойкуменето” – цивилизованият свят през средните векове – територията, която е била просветена, която е била благословена от Бог. Истанбул става столица на империя, взела името си от един от многобройните и оказал се най-исторически издръжлив бейлик – този на Осман. Още на входа на града, а всъщност така и не разбрахме, кога влязохме в него, се сблъскваме с типичното за мегаполисите натоварено движение. Истанбул обаче отдавна не е това, което е бил като столица на Османската империя и на Византия още по-рано. Градът е модерен център на една модерна държава. Макар, че все още могат да се видят забулени жени и момичета, Турция отдавна се е разделила с ислямския начин на живот и уверено търси своето място в съвременния свят.
Първото нещо, което попитахме беше, до колко е опасно да се движим из града нощем, защото обиколката на забележителностите определено не може да се извърши само през деня. Отговорът ни изненада. Оказа се, че Истанбул не е опасен град, въпреки че наброява около шестнадесет милиона души като постоянни жители! Убедихме се, че наистина няма опасност, но по-важно е защо е така? Почти на всяка спирка на трамвая по главната улица от величествената “Света София към квартал Аксарай, където отседнахме, имаше полицейска кола с включени светлинни сигнали. Присъствието е убедително, но в никакъв случай – натрапчиво. Държавата се грижи не само за нас туристите, но и за реда и спокойствието на собствените си граждани. Охраната на банки и други институции се осъществява от униформени с автомати. Не, това не е милитаризъм, това е ред, това е сигурност, това е надеждност, нещо, от което и ние можем да вземем пример.
Отдавна забравени митове са приказките за изчезнали хора, опасни сокаци от Капалъ Чаршъ, водещи направо до тъмните трюмове на корабите в пристанището. Отдавна са забравени и грабежите, измамите и нападенията. Разбира се, че ги има, все пак говорим за шестнадесет милиона, но мащабите са овладени, градът днес е спокоен, привлекателен и доброжелателен.
Наложи се да ползваме последния автобус от луксозния квартал Таксим към Аксарай около полунощ. Хората се подредиха сами в редица и се качваха от първата врата, където ги таксуваха. Не знаехме, че това е ред, пък и бяхме чакали наравно с останалите и решихме да се качим отпред. Направиха ни остра забележка, защото ги предреждахме. Наложи се да минем отзад на опашката. Шофьорът не нервничеше, че изпуска курса си, изчака търпеливо и последния пътник да се качи, затвори вратите и тръгна. На една от спирките се качиха млади момчета, вероятно студенти. Подадоха си електронните карти, с които се таксува пътуването им. Към картите бяха закрепени и ключовете им. Те минаваха от ръка на ръка към апарата за таксуване при шофьора и обратно. Казаха ни, че никога не са се изгубвали ключове, или карта. Е, никой не ни ограби, никой не ни “преджоби”. Както се шегувахме – никой не ни плячкоса гюла…! Асоциацията наистина се натрапваше, защото имаше моменти, когато се замисляхме кои всъщност са турците? Когато казваме “турчин” ние влагаме, или поне влагахме негативен смисъл, за груб човек, но след последното ни посещение в Истанбул, етнонимът “турчин” успешно се дистанцира от подобни релевации.
Това е Истанбул днес – ориенталските моменти вече са обект само на ориенталистиката – етнографската наука за ислямските народи. Прословутата пазарлама – пазаренето по пазарите е факт, но това все повече е туристическа атракция, отколкото реални икономически взаимоотношения. Определението – “турска стока”, което също носеше негативизъм, също вече не е актуално. Движението по пътищата, колкото и да е хаотично, все пак редът е перфектен. С еднократно, ненатрапчиво и недразнещо присвирване с клаксоните, шофьорите се разбират и катастрофите наистина са рядкост, което е повече от чудо, при невероятно натовареното движение в града. Научихме, че полицията, тоест тяхното КАТ, вече присъства на ПТП-та, само за да състави протокол, а страните се разбират помежду си. Твърде европейско, нали…, дори подозрително много европейско поведение…!?
Някои все още се дразнят от това, че примерно императорската катедрала “Св. София” е била превърната в джамия и днес все още минаретата стоят до нея. Да, така е, защото султан Мехмед ІІ Фаатих превзема града и го прави столица на новата си империя, защото това е ислямска империя, която не търпи други религии. Тук обаче има едно голямо “НО”. Днес “Света София” е музей, тя не е нито джамия, нито църква, тя представя имперското величие и на Константинопол, и на Истанбул. Ами ако църквата не беше превърната в джамия, дали щеше да се запази толкова векове, за да я видим и ние днес, макар и попроменена? Нека да се замислим, къде са стотиците минарета, които са изпъстряли някога нашата столица София? Ето за това говорим, за търпимост, за нов начин на мислене, за модерни взаимоотношения. Това разбира се не означава да забравим историята си, нито ние нашата, нито те тяхната. И ако за нас Осман паша е враг, за тях той винаги ще бъде герой. Така е и в обратния регистър. Левски за тях може и да е “хаирсъзин”, за нас обаче той е и си остава икона на националноосвободителното движение. Така е във всички държави на Балканите, пък и не само тук.
Историята никога не е била еднозначна за всички, а историческата наука – още по-малко.
Обилната търговия, неограничените възможности за бизнес, необятните контакти, които създава този град, това са все неща, които го променят, бавно, но уверено. Наблюдавайки облеклото на хората, поведението им, обноските, можем да кажем, че Истанбул е един европейски град, въпреки че Турция все още води “люти битки” за членство в Европейския съюз. Тук обаче много неща вече са се европеизирали в положителния смисъл на думата. Това е така не само заради Мустафа Кемал Ататюрк и неговата революция, но и защото самите хора имат воля да се променят, да съхранят ценностите на своя етнос, но и да се приобщят към мултикултурния модерен свят на ХХІ век.
Остави отговор