Следващият ни ден започна с игра мини голф, която продължи два часа. Не знам дали някога сте играли този спорт, но ако ви се отдаде възможност направете го! На игрището имате 18 различни упражнения, които се различават по трудност. Топката, която всеки получава трябва да бъде прекарана през различни препятствия и най-накрая в един отвор, който винаги се намира на най-трудното място площадката. Отделете достатъчно време и за търсене на загубени топки в близките храсталаци, но също така и за оказване на първа медицинска помощ на ударени деца с тежки голф-стикове, което нас много бързо ни споходи!
Катерене с кабинков лифт по чукарите вече бях правил в България, но холандската ми приятелка и дечицата ни никога не бяха изживявали това приключение. Затова тръгнах към лифта с малко страх и съмнение дали ще мога да убедя моите холандски приятели да се качат на въжената линия. За моя радост, те се качиха с треперещи крачка, но и с любопитство в кабинката, която ни поведе към 2200 метровата височина. Когато слязохме на върха, почувствах веднага промяната в климата. Слънцето грееше, но не топлеше като в долината на Ziller. Моят балкански нюх веднага регистрира „мусаленския и вихренски“ климат, който бях усещал през студентските си години, катерейки се по баирите с моите верни планински приятели. Един час отделихме, за да се покатерим нагоре по хълмовете и да почувстваме душата на алпийската природа. Това, което ми направи впечатление, в сравнение с българските планини, е че тук в Алпите възможността да кривнете встрани от планинската пътека е много по-малка, защото на много места имаше телени заграждения, които спираха желанието на планинския турист да се запознае по-отблизо с природата.
Срещата ни със стадо планински коне също беше вълнуваща. Те се разхождаха по туристическата пътека и дойдоха до нас „да се запознаем“. Свикнали да получават лакомства от многобройните туристи, захапаха якето на малкият ми син Кевин, който въпреки че е голям почитател на животните се стресна от странното поведение на планинските кончета.
Причината да започна тази статия бе първата ми небългарска ваканция. Винаги когато бродя по света, го гледам с моите български очи и го определям с моите български чувства. Последните 8 години познавахме едно единствено ваканционно направление – България. Това е моята страна, там съм роден и израсъл, там живее моето семейство и много мои приятели, и затова винаги живея с мъките и радостите на моя народ. И поради тази причина, по време на моята австрийска ваканция, правя волно и неволно многобройни сравнения, които аз наричам „сравнително туристознание“! Оформил се в България като личност, една страна на ежедневни емоционални трансформации и катастрофи, граничещи от невероятни положителни изживявания до страхотни разочарования и всичко това често случващо се в един и същи ден, гледам с изострени сетива на всичко, което в Австрия се случва около мен.
В нашия хотел са настанени общо 20 холандци и 10 австрийци. По време на първата ни вечеря в ресторанта на хотела, си казахме културно „добър вечер“, след което всеки се нахрани културно и тихо, пийна си напитките, които му се полагаха според менюто, и в 22 часа се оттегли в покоите си, за да събере сили за утрешния ден, който предварително беше заплануван. На втория ден се срещнахме още два пъти – на закуска и на вечеря, но повече от „добро утро“ и „добър вечер“ не си казахме. Чак на третия ден вечерта седнахме преди вечеря да пийнем по бира и тогава разбрах какво Ханс, Йоланда, Йос и Мария, Ханека и Ваутер са правили първите два дни. Тогава те се отпуснаха да разкажат и нещо повече за себе си и аз разбрах, че някои от тях са много интересни и добри хора. Така че чак на третият ден „ледовете бяха разчупени“. И тогава аз, интегриралият се българин не можах да не си помисля: „Мили хора, къде бяхте първите дни? За това време на морето Петър и Мария, Иван и Сашка та Митко и Даниела, отдавна да са пресушили няколко каси с бира и две, три шишета ракия!“ Помислих си го, но разбира се не им го казах, защото нямам право да определям хората без да ги познавам добре, особено пък ако са представители на друг народ с други навици и маниери.
Това, което със сигурност няма да намеря по време на този вид ваканции е българския уют и радостта да бъдеш заедно с хора, с които по цели нощи може да седиш около масата и да имаш чувството, че никога не може да се наговорите. Балканския човек притежава изкуството да „спира времето“. Въпреки проблемите от ежедневието, около масата на българина се създава почти винаги невероятна атмосфера, в която никой не изпитва нужда да си поглежда часовника! Тогава живеем за мига, за вечерта и заедно, независимо дали празнуваме рожден или имен ден или пък раждането на петте прасенца на комшията Слави, забравяме времето като величина, от която всъщност много сме зависими. И тогава празнуваме по начин, който много ми липсва в държавата, в която вече 8 години живея. Много северни народи се опитват да празнуват като нас, но малко от тях разбират, че това качество го получаваш с рождението си.
Седя си сега на балкона на хотела и слушам тиролската музика, която се лее от отсрещния ресторант. Акордеон, барабани и цигулка и разбира се глас редят чудни тиролски песни, но не за войводи и мъчен живот, а за любов и природни красоти, разбирам с помощта на една наша съседка по тераса, която много добре владее немски език. Поглеждам към баирите отсреща, по които китно са накацали красиви къщи, построени предимно от дърво и опасани от невероятно красиви балкони, които тук са превърнати в изкуство! Само нашите кьошкьове ми липсват, защото тук терасите не са толкова широки. Любувам се на всичката тази красота, която се шири пред очите ми и правя неволно сравнение с нашите планински курорти, които за съжаление са твърде хаотично и нагъсто застроени. Zillertal е един страхотен пример за това как един планински курорт трябва да бъде уреден!
Влязох за малко в апартамента ни, да си взема студена бира и когато излязох отново на терасата музиката от съседният ресторант беше спряла. Погледнах си часовника и видях, че е 22 часа. „Ще посвирят още малко“, помислих си тайно, и четейки романа „Сватбата на седемте цигани“ ( за живота в Македония в средата на 20 век, написан от известния холандски писател А. ден Доолаард), зачаках за още музика. Но австрийските приятели явно не можеха „да се освободят“ от времето – те просто свириха от 20 до 22 часа.
Винаги съм се учудвал как някои хора се опитват да поставят „празника на душата“ във времеви граници!
Остави отговор