Автор: Джейсън Смарт
„Дюселдорф, защо?” – някои хора ни питаха, когато им казах за плановете ни да посрещнем Нова година там. „Със сигурност би трябвало да има по-добри места от Дюселдорф?”
В това беше проблемът. Дюселдорф изглежда имаше малък проблем с имиджа. Често по телевизията той е описван като мрачен индустриален град, със сигурност не една от топ дестинациите за двудневна почивка в Европа. Така че реших да проверя това.
На официалния сайт на града, Дюселдорф беше описан като град, който има „ …едни от най-добрите в света шопинг молове”, и нещо повече, Старият град имал „ повече от 260 ресторанта и пъбове и най-дългият бар в света.” Това ме спечели мигновено, а и не се наложи дълго да убеждавам Джоди. И като бонус, Джоди покани родителите си да ни придружат. Ние четиримата щяхме да посрещнем първата си немска Нова година заедно.
Дюселдорф е един от най-богатите градове в Германия, столица на рекламната индустрия и модата (Клаудия Шифър е открита в Дюселдорф), но не само това. Друго, което налива пари в града са японците. Още от 60-те години на 20-ти век Япония и Германия са в тесни взаимоотношения. Много японски банки и корпорации имат офиси в града, а японското население тук е най-голямо в сравнение с всеки един европейски град. А хотел „ Нико”, където отседнахме, беше в центъра на този японски квартал.
Дюселдорф е споменат за пръв път през 1135 г, но чак през 1288 е признат за град. През 18-ти век се развива бурно, но скоро идват лоши събития под формата на Наполеоновите войни. Внезапно градът започва да запада. Но скоро съдбата отново се усмихва на гражданите на Дюселдорф. Индустриалната революция дава тласък на местната икономика, в резултат на което населението на града се увеличава от 100 000 през 1882, до 200 000 само 10 години по-късно. И тогава идват първата и втората световни войни. След края на Втората световна война Дюселдорф е просто поле от чакъл. Но невероятно, той отново се съвзема веднага след края на войната. Бързото темпо на развитие прави от Дюселдорф това, което е градът днес.
Хотел „Нико” се намираше само на няколко минути пеша от главната търговска улица. От двете страни на дългия булевард с множество дървета се намираха скъпи магазини, а по средата на булеварда течеше живописен канал. ”Виж”, казах посочвайки към водата. „Риба!”, а си и беше доста голяма риба. Отидохме до ръба на водата за да погледнем по-отблизо, чистотата на водата ни удиви – виждаше се прекрасно чак до дъното.
Завършен през 1804 – та година, първоначално булевардът се е наричал Kastanienallee или Булевардът на орехите, но точно тогава се е случило нещо злощастно. Един ден през 1848 –ма , точно когато крал Фридрих Вилхем IV се разхождал по булеварда, някой решил да го замери с конска тор. Разбираемо е, че това е довело до леки проблеми и в знак на добра воля булевардът бил преименуван на Königsallee или Кралския булевард, и всички били щастливи. Преминахме по моста и се отправихме към стария град. Първото място, на което се спряхме беше главния площад Burgplatz, който се намираше точно до река Рейн. От едната страна на площада се издигаше кулата Schlossturm, единствената запазена част от някогашен огромен дворец, който изгорял през 1872 година. Днес в кулата се помещава музей, посветен на хилядолетната история на мореплаването. Точно зад кулата се намира църквата свети Ламберт, известна с извитото си кубе. Построена през 1395 – та, оригиналното кубе било унищожено от пожар през 1815 и е трябвало да бъде построено ново, но скоро след завършването му дървото започнало да се изкривява и така се постигнал известният ефект.
Към ъгъла се намираше Radchläger или Фонтанът на циганските колела. Той датира от 1954-та и изобразява 2 момчета, правещи цигански колела. По това време това е бил любим начин на младежите да изкарват пари от минаващите туристи. Малко след него се издига един доста зловещ паметник, който освен всичко друго, изобразява и рицари, яздещи скелети на коне. По-късно разбрахме, че това е паметник в памет на битката при Лоринген, една от най-големите битки по време на Средновековието. Решихме да се разходим по пешеходната улица покрай Рейн. До преди 1995 г, на жителите на Дюселдорф им е било трудно да достигнат до реката. Проблемът идвал от главното шосе по протежението на реката, което било използвано от повече от 50 000 автомобила на ден и е било една ефективна бариера между центъра на града и реката. Но накрая, в резултат на един удивителен инженерен подвиг и сумата от 570 милиона марки, шосето било вкарано в тунел. А над него била построена пешеходната зона.
В далечината не можехме да не забележим величествената кула Рейн. Построена е през 1982 и е висока 240 метра. На върха й има въртящ се ресторант. Кулата е вписана и в книгата на рекордите. По протежение на цялата й височина се намират поредица от отвори, които на пръв поглед на случайни интервали проблясват в червено или жълто. Но последователността на проблясванията не беше толкова случайна, колкото отначало си помислихме. Всъщност те святкаха по точно определен начин в зависимост от времето на деня. В действителност това е най-големият в света дигитален часовник.
Малко след кулата се издигаше един доста странно изглеждащ небостъргач, наричан Stadttor или Портата на Дюселдорф. Тук се помещава федералното правителство. Покритата със стъкло сграда е завършена през 1997 и изглежда доста неугледна. Дори ни се стори недовършена, сякаш вътре все още течаха строителни дейности. Но всъщност грешахме: сградата не само че беше довършена, но и беше печелила награди за дизайна си.
„Погледни тези красиви сгради”, каза Джоди, като посочи към Медия Харбор. Тази част на Дюселдорф е претърпяла огромна реконструкция. Премахнати са складовете и силузите на бившето пристанище, а на тяхно място са построени сгради на световно известни архитекти. Джоди сочеше към няколко сгради, конструирани от канадския архитект Франк Гери. С модернистичния си дизайн те наистина привличаха вниманието. На мен най-ми хареса сребърната сграда. Слънцето се отразяваше по блестящите метални повърхности и тя изглеждаше като сцена от научно – фантастичен филм. Отсрещната страна на пристанището също можеше да се похвали с архитектурни шедьоври. Например Колориумът, с издаденият му червен покрив и цветни стъкла, Roggendorf-Haus, със своите луди пластмасови фигури, направиха пристанището една от забележителностите на Дюселдорф за нас.
След едно бързо кафе отново тръгнахме по променадата. Скоро се озовахме пред уникална статуя за Дюселдорф. Статуята Mariensäule, колкото и да е странно е единственият религиозен паметник, оцелял в града. Няколко минути по-късно и отново бяхме в района за пазаруване. Там се намира и огромният магазин Kaufhof, построен е през 1909 и е отличен пример за стила „арт нуво”, който все още е типичен за града. В една от страничните улички открихме паметника на Шнайдер Вибел. Според легендата, господин Вибел бил шивач, който доста глупаво от негова страна, си навлякъл гнева на самия Наполеон Бонапарт, не е учудващо, че бедният Вибел бил осъден на доживотен затвор. Но на шивача му щракало пипето и вместо него изпратил своя чирак, който и загинал. Неговият паметник представлява часовник, високо на една стена. Под часовника има няколко капака, които на определеното време се отварят и показват една механична фигура, свиреща фолклорна песен. На площад Радхауз, или Кметството, се намира най-старата статуя в Дюселдорф. Тя е от 1711 г. и изобразява граф Ян Велем, яздещ кон. Велем допринесъл доста за развитието на града през късния 17-ти и ранния 18-ти век. След това се отправихме към хотела за да се подготвим за празника.
Едно от нещата, които ме бяха привлекли да дойдем в Дюселдорф за Нова година, беше начинът, по който се празнува тук. Да се блъскам в претъпкан бар, където диджей надува музика вече не ми се покрива с представата за забавление. А посрещането на нова година в Дюселдорф бе описано като приятелско събитие, като често цели семейства излизат по улиците за да посрещнат Новата година. Това просто не може да се случи при нас в Англия. Посрещане на Нова Година в един средно статистически британски град би означавало да си имаш работа с хулигани и повръщано.
Още рано привечер отидохме отново в Стария град. Баровете не бяха претъпкани, просто приятно пълни. Нямаше и никакви тийнейджъри да се мотат наоколо и да причиняват неприятности. Всичко беше прекрасно. Но се появи един проблем – Джоди не се чувстваше много добре. Грипът й се влошаваше и в 10 часа стана ясно, че тя няма да може да издържи цяла вечер. Неохотно си изпих последната глътка бира и се отправихме към хотела.
„Защо вие двамата не излезнете за по едно питие?”, предложи Барбара, майката на Джоди. Всички се бяхме събрали в едната стая, а Рой и аз гледахме с надежда през прозорците.” Само да се върнете преди 12.”
До мен Джоди кимна. Откакто се бяхме върнали в хотела тя не изглеждаше добре, но в пристъп на рицарство, Рой и аз решихме, че ще е най-добре да оставим майката и дъщерята насаме за малко. С натежали сърца и пълни портфейли, напуснахме стаята в търсене на близък бар. Късметът ни се усмихна; точно срещу хотела забелязахме ярко осветен ресторант, който изглеждаше особено привлекателен. Но само няколко минути след като бяхме влезли две неща ми направиха впечатление, първото беше броят на мъжете вътре. А второто, розовата сламка, която дойде с питието ми беше признак, че нещо изпускаме. „Рой”, казах. „Струва ми се, че това е гей бар.” Бащата на Джоди хвърли бърз поглед наоколо и поклати глава.”Нее. Има две жени ей там и една тук.”
Повдигнах рамене, всъщност за мен нямаше значение. Мястото изглеждаше приятно, а което бе по-важно, цената на бирата беше наполовина на деветте евро, които ни струваше в хотела. Точно тогава Рой ме потупа по рамото ”мисля, че беше прав, погледни”. Обърнах се точно на време за да видя двама млади мъже в единия край на бара да се държат прекалено приятелски. А и не бяха единствените. Ухилих се и си разбърках питието с розовата сламка. „Сигурно всеки си мисли, че съм твоето момче играчка.” Но всъщност не ни пукаше. Дори изпихме по още едно питие преди да се отправим към хотела. Върнахме се при момичетата точно навреме. Фойерверките бяха започнали, а по немската телевизия наблюдавахме отброяването на часовника. И тогава 2007-ма година настъпи. Дори Джоди изглеждаше относително по-добре.
На следващият следобед летяхме обратно към Англия. Дюселдорф наистина ни беше харесал. Като туристическа дестинация, той със сигурност имаше какво да предложи. Всъщност много повече, отколкото си бяхме представяли.
Остави отговор