Банкок – незаконното дете на Буда и Мона Лиза

Автор: Емил Данаилов

Казвам се Велик град на ангелите, съкровищница на божествени скъпоценни камъни, славна земя непокорима, велико и знаменито царство, кралска възхитителна столица, надарена с девет благородни скъпоценни камъка, обиталище и разкошен дворец на най-високопоставения крал, божествен подслон и жилище на преродени души. Ако ви се представят по този начин при запознанство, със сигурност ще се почувствате нищожен с вашето кратко и непретенциозно име или най-малкото ще ви стане неудобно от невъзможността да запомните и повторите тази тържествена скоропоговорка. Но надали и някой ще очаква подобен жест на учтивост. Вместо това помпозно наименование може да използвате просто Банкок и то ще бъде прието, защото и самите банкокци трудно се справят с почти безкрайната върволица от прехваляващи думи. Официалното име на града обаче е твърде симптоматично – издава азиатската склонност към пищност и церемониалност. Или към прекаляване с красота, понякога граничещо с проява на лош вкус. Защото естетическият канон негласно повелява – колкото по-натруфено, толкова по-красиво. Неочаквано потвърждение на това правило даде симпатичната тайландка Орании. Когато европейците в компанията почти едновременно споделихме колко приятно звучи името й, тя се смути и съвсем сериозно отбеляза, че мисли да го смени, защото… било много късо!

Познатото на всички име Банкок всъщност има твърде неблагороден произход – така се е казвало селцето, където поради военна необходимост била преместена столицата на Тайланд преди малко повече от двеста години. Но въпреки кралското желание столицата да е с по-впечатляващо име, скромното “Банкок” се оказало по-жилаво и устойчиво от изобилния на думи свой съперник, разбира се, не без помощта на по-практичните европейци. И все пак, за да не остане само на книга, официалното име на града също има свой съкратен вариант – Градът на ангелите. Звучи познато, нали? Подобно на своя по-голям и известен американски събрат и този мегаполис сякаш иска с името си да се извиси и да направи маловажно и второстепенно очевидното и неизбежното – че прелива от плът, чието непрестанно движение и потребности превръщат града в чудовищен организъм с чудовищен метаболизъм.

Защото Банкок е град чудовище. Стряскащо, но, струва ми се, вярно определение за всеки град, натъпкал в бездънните си джобове толкова много сгради и хора, че неусетно се е превърнал сам в едно свръхестествено същество, еманципирано от собствените си жители до степен на неуправляемост. Силно и в същото време трудно обяснимо е това усещане за чудовищност. Няма момент, в който човек да може да види заедно всичките милиони обитатели на такъв град, нито пък да бъде едновременно навсякъде по хилядите му улици, за да почувства нечовешките му размери. И все пак усещането, че си попаднал в един грандиозен организъм, е натрапчиво и завладяващо. Вероятно заради неистовото темпо, с което всичко в този град се движи, повличайки те без право на отказ, заради ритъма на живот, чиито пулсации навиват и собствената ти пружина, превръщайки те в механична играчка, тичаща из лабиринтите на огромната игра, наречена Банкок, в търсене на скритите туристически лакомства – храмове, гледки, шопинг центрове.

Само в остарелите ни представи все още съществува онзи мързелив Ориент, в който времето може да бъде разтягано до безкрай. Тайланд е нагледен пример за това какво движи света в момента. Една хилядолетна цивилизация, различна от европейската, но и съвсем равноправна на нея заради духовните си и културни постижения, основани на дълбоки и важни ценности, сега крачи забързано с делови костюм и мобилен телефон в ръка. Съвсем по европейски и американски. Защото докато нирваната на духа е трудно постижима, то съвременните технологии правят живота на тялото лесен и удобен. Науката, машините и икономическият просперитет са новите божества, които не обещават нито на нас задгробен живот, нито пък на тях прекъсване на страданието от прераждането. Те просто правят живота приятен. Тук и сега. Но и безмилостно водят със себе си друго мислене и други ценности – не непременно лоши сами по себе си, но притискащи в ъгъла традиционните, а такъв културен трус винаги предизвиква душевна и обществена дисхармония. От огромен плакат в центъра на Банкок гледа Мона Лиза. Недвусмислено доказателство за това колко е напреднал процесът на глобализация не само на икономиката, но и на културното взаимопроникване. Защото докато образът на един попидол е лесно разчитаем код, то лицето на Джокондата изисква по-дълбоко и адекватно на западноевропейската цивилизация естетическо усещане. Превръщането на Мона Лиза в конвертируема културна икона е безспорен успех за западната духовна експанзия. Но от прелюбодейството на културите този град ражда не само ангели, а и демони. Билбордовете и рекламите агресивно проповядват консуматорство, авангардните технологии пълнят нощните клубове с транссексуални същества.

Промяната в мисленето и трансформацията на ценностите са лесно доловими и в туристическата индустрия. Едно от първите места, където местният екскурзовод ще заведе жадния за екзотика турист, е Храмът на Златния Буда. Статуи на Буда в Банкок много, но тази е по-специална – направена е от масивно злато и тежи 5 тона! Заради което и фигурира в “Книгата на Гинес”. Ще бъде изречено с гордост. Иначе, честно казано, други качества тази статуя няма. А може би изборът на екскурзовода е продиктуван от това какво би харесало на западния турист? Ето, и аз сложих удивителна след 5 тона. Няма как, количеството впечатлява. Затова следващата спирка е Храмът на Лежащия Буда. Той пък е висок 15 и дълъг 46 метра! Този артефакт поне е не само голям, но и красив. Лицето му излъчва непроницаемост и блаженство от изпадането в нирвана – нещо, което сигурно само той може да постигне, ежеминутно обезпокояван от погледите на хилядите поклонници, изпълващи стилната и богато орнаментирана зала. Трети в поредицата, но по-скоро пръв, е Изумрудения Буда. Достойнството му не е в размера – висок е само 75 см – а в одеждите му от скъпоценни камъни и в това, че обличането му е част от важна кралска церемония. Негов дом е храмовият комплекс, разположен непосредствено до Кралския дворец. И в този храмов комплекс има толкова много постройки, коя от коя по-пищни, позлатени и украсени без мяра с милиони цветни стъкълца и плочки, че това златно и шарено изобилие граничи с наивизъм и заедно с огромните скулптури, сякаш излезли от рисувани филмчета, създават усещането за нереалност, за това, че туристът е попаднал в гигантско и суперскъпо лего, в което детето неограничавано е сложило от всичко по много. Но нека думите ми не звучат пренебрежително. Напротив, всичко това трябва да се види, защото е много интересно и все пак съвсем истинско. И ако западният турист направи същото усилие, което прави азиатецът, за да разбере Мона Лиза, ще види зад кича, както би го определил някой европейски естет, много неподправена, автентична красота, идваща от дълбините на едно различно от неговото светоусещане.

Туристът трябва да направи и едно друго усилие, ако иска да почувства истински този невероятен град. Да слезе от бусчето с климатик, което го доставя от една забележителност до друга, и да повърви сам по улиците, да вдиша аромата им, да се поблъска в тълпата, да се поизпоти от жегата. Защото иначе така добре организираната туристическа индустрия ще му направи лоша услуга – скоростта, с която е дошъл и си е отишъл от Банкок, краткият престой, стерилната среда на климатизираните хотелски стаи и ресторанти и най-вече разглеждането на голяма част от града и забележителностите му през прозореца на автобуса поради липса на време ще създадат у него усещането, че не е бил наистина на другия край на земята, че просто е гледал всичко това по телевизията. В желанието си да улесни посетителя, да му поднесе града бързо и наготово, услужливият туристически бизнес му отнема собствените сетива и го лишава от истински, непосредствени впечатления. Затова, ако иска да открие своя Банкок, неповторим и неподправен, човек просто трябва да скочи надолу с главата в него.

Банкок е град джунгла. Тази изтъркана метафора в случая не се отнася за тъмната страна на живота в такъв град. Банкок просто изглежда като джунгла. С небостъргачите си, единствени успяващи да стигнат светлината, с надземните железници и магистрали, оплитащи като лиани града и хвърлящи тежка сянка с бетонните си тела върху булевардите, над които са построени, с най-ниския си етаж, дълбоко долу, на дъното на цялата тази строителна вакханалия, където досущ като в джунгла е тъмно и задушно, но е и най-пълно с живот – стотици хиляди автомобили, автобуси, таксита, триколки, мотоциклети, велосипеди се опитват бързо да решават сложния ребус на заплетения трафик – един гигантски оркестър от двигатели, ауспуси и клаксони, над който власт има само диригентската палка на регулировчиците. И във всички тези машини, и на всеки квадратен метър около тях – пресичащи, заобикалящи, бързащи, чакащи, милионите поданици на този могъщ град просто живеят своя всекидневен живот.

Потънал в този хаос, останал сам – без своя всезнаещ екскурзовод, човек постепенно се отърсва от всички клиширани фрази тип „пътеводител” – мъртви думи, от които е изцедена сочността на живота, и започва да вижда със собствените си очи и да чува със собствените си уши. Това вече е неговият Банкок – несравнимо по-близък, все още чужд, но вече познаваем. Това е мигът, в който не само започва истинското запознанство, но и в който гостът слага завинаги своя миниатюрен, но неизличим отпечатък върху лицето на града. Тогава улицата става улицата, по която той е минал, а привидно еднаквите азиатски лица вече престават да си приличат, зад всяко от тях започва да прозира човекът – усмихнат или умислен, приветлив или разсеян, красив или отблъскващ, може би добър, а може би лош. Вълшебен миг. Тогава вече туристът може да си позволи да разгледа не само бляскавия център на стъпилия в XXI век Банкок, но и да наеме лодка, за да се разходи из Тонбури – квартала от другата страна на Чао Прая, реката, разполовяваща града. Там дългата десетки километри плетеница от канали плиска водите си в основите на безкрайни редици наколни жилища, неочаквано прекъсвани тук-там от оазиса на някой гиздав храм – контрапункт на нищетата, и тази скръбна гледка няма да му се стори потискащо мизерна, защото до неговата лодка ще се приближи друга лодка, управлявана от жена, и в равнодушното изражение, с което тя ще предложи стоката си за продан, и в безразличието, с което ще приеме отказа му, той ще прочете, че бедността може да бъде неизбежен избор на живот и той да бъде живян достойно.

Това обаче не е всичко от Банкок. Тропическото слънце вечер бързо пропада зад хоризонта, но в този кратък теменужен час по тротоарите пред магазинчетата и около сергиите с приготвяна на улицата, пред очите на клиентите, храна, хората посядват, вечерят, разговарят и това отпуснато спокойствие прави нестихващият трафик да изглежда някак по-приемлив, по-човешки. И ако туристът има късмет, какъвто имах аз, тази вечер да се случи точно пълнолунната нощ на третия лунарен месец, когато се празнува най-големият будистки празник – Мака Буча, и криволичещият му път случайно да го отведе в подножието на Златната планина – хълм в стария център на Банкок, на върха на който има храм със забиваща се във вечерното небе островърха ступа, ще получи заслужен десерт за усилието да разгадае сам тайните на този многолик град. Банкок ще отметне шафранената си монашеска дреха и ще му разкрие поредното си истинско лице. Изкачвайки се бавно по стъпалата, шумът на модерния град ще става все по-слаб, а звънът на докосваните от богомолците камбани все по-отчетлив, докато най-сетне стигне върха, от който Банкок изглежда като нарисуван, а лекият вечерен бриз едва разхлажда морните тела на стотици боси тайландци, изпълнили със сключени длани и притворени очи това свещено място. Златната планина. Може да бъде изкачена за пет минути, а може да бъде изкачвана и цял живот. В тази неповторима нощ, сравнима с нощта на християнското Възкресение, храмовете са отворени до късно и всички тези, които през деня са тичали по пътя към бъдещето, сега се разтварят в бездънния океан на хилядолетната си религия.

Но и това не е краят, защото няма край. Получилите просветление вече са заспали умиротворени в леглата си, но кварталите на нощните локали продължават да кипят от живот и в техните вертепи плътта свири своя триумфален марш. И когато и този оркестър се умори и посърналите му музиканти бавно, с унили лица, се оттекат из тялото на града, по сънените и още тъмни улици на Банкок вече тича – шумен и безсмъртен – новият ден. Защото Градът на ангелите никога не спи.