Автор: Радослав Райков
Има далечни земи. И още по-далечни. А има и такива, които в онова кътче на колективното въображение, въпреки нахлуването на съвсем конкретни образи от телевизията и списанията, е най-далечната земя – Австралия. И точно поради тази причина за Австралия се знае твърде малко. Някак си в сянка остават, и то за пореден път, вътрешните части на континента, онези, в които няма нищо и представляват единствено пустини, но и онези, които заемат 70% от територията на Австралия. Затова мисля, че е крайно време да им обърнем малко внимание.
Това са огромни “безкрайно безбрежни” пространства, както обичат да казват австралийците, простиращи се на хиляди и хиляди километри, покрити с пясък, горещина, ярка слънчева светлина и червена земя. Когато първите европейци навлезли в нея, помислили, че са попаднали в Ада.
Пионерът сред тях е Чарлс Стърт, който през 1844 година тръгнал от Аделайд на север, като взел със себе си 11 коня, 30 вола и 200 овце за храна. В околността на река Купър, която пресича границата между днешните щати Южна Автралия и Куинслънд, той прекарал страшно сушаво лято. През декември и януари /там лятото е обратно на нашето/ температурата достигала 52 градуса С на сянка и въздухът бил така сух, че винтовете, с които били сглобени сандъците с багаж, изпопадали, гребените и изработените от рог дръжки на инструментите се разпаднали на люспи, косите на хората и вълната на овцете престанали да растат, а ноктите на пръстите станали чупливи като стъкло. Само това е достатъчно да илюстрира какво представлява вътрешността на Австралия. На него принадлежи крилатата фраза: “Пейзаж, който никога не се променя, освен към по-лошо.” Малко са експедициите, успели да прекосят този кошмар и да се завърнат. Малко повече са експедициите, успели да прекосят червения ад и да не се завърнат, като тази на Бърк и Уйлз, от която оцелял само един от 18-те участници и то поради спасителните екипи, организирани впоследствие. Д.Х.Лорънс, английски романист, посетил Червения център, пише: “Каква огромна, пуста земя… покрита единствено с изгорели храсти, призрачни, отдавна мъртви дървета, приличащи на трупове.
Вероятно поради това тук творенията на природата са останали недокоснати от човека. Сред трептящия в маранята хоризонт и нагрятата до пропукване равнина се издига най-големият монолит в света – Айърс Рок. Дълъг 3 километра, широк 2 и висок 350 метра, той представлява една червена скала, извисяваща се над околния равнинен пейзаж като излизаща на повърхността подводница. Това е спираща дъха гледка, поглъщаща цялото внимание на посетителя. Не случайно аборигените я смятат за свещена.
На тридесет и два километра на запад от Айърс Рок може да се наблюдава интересен феномен. Серия от куполи се издигат от земята, безразборно разхвърляни из пущинака. Това е Олгъс, по-малко известния събрат на Айърс Рок.
Качването е трудно…
Плочата на върха
… Слизането още по-трудно.
И двата скални масива са от Камбрийски произход, т.е. отпреди 600 милиона години. И Улуру и Катаджута /както аборигените ги наричат/ са влияли силно върху религиозния им живот, особено върху племената, които и досега живеят около двете образувания – Йанкунджаджара и Пинджаджара.
Последното се споменава в небезизвестния австралийски филм “Дънди Крокодила”. Героите тогава се намират точно до именитите скали. До тях се стига по настлан с чакъл път, а посещенията се организират от туристически фирми в Алис.Спрингс, които се занимават почти само с това.
На изток и запад от града се простира планинската верига Макдонъл – една от най-старите в света. Симетричните й ридове са насечени от смразяващи кръвта каньони. Дълбоките й долини са обикновено сухи, тесни и дълги. Тя се издига с около 600 метра над съседните пустинни области и продължава около 300 километра сред прах, вятър и горещина. Това е най-самотното място на света – тук даже и аборигени не живеят. В миналото единствената връзка, която Алис Спрингс е имала с юга е била камилският керван, воден от афганистанци. Днес влакове и камиони снабдяват града.
Модерните технологии направиха тази земя по-лесно достъпна, но тя си остана все така сурова и безмилостна. Всяка година се случват инциденти с туристи, които си мислят, че техните автомобили са камили. Тук няма вода, няма градове, няма храна, няма сервизи, няма бензиностанции, изобщо няма нищо. Има само невероятна, неописуема, всепоглъщаща красота. Човешкият живот е непростимо натрапничество в нея. И пустинята рядко прощава.
Това е една от най-слабо населените територии в света и въпреки това тук живеят хора – най-вече фермери, които отглеждат овце. “Хората питат дали животните ядат пясък” – разказва Моли Кларк, която от 1955 година е в пустошта. – “Но аз съм виждала, когато падне дъжд, как тази земя цъфти”. Но дъжд пада рядко. Годишните суми в тези региони не надвишават 100 милиметра /за сравнение за България те варират около 600 при доста по-малка площ/. През 1958 година обаче започнала суша, която трае 8 години – нито капка влага. Тя почти разорява семейство Кларк, много се изнасят, но най-твърдите остават. И една сутрин през март 1966 година те се събуждат сред пустиня, покрита с трева, цветя и реки от вода. Очите им се насълзяват. След 8 години суша, те съзират вода отново. Сега Моли, на 72 години, вече не гледа овце. Фермата си е превърнала на “страноприемница” както тя се изразява. “Имам туристически договор, но не искам много хора да ме намират. Това нарушава чувството ми за изолация.” Телефонът звънна и Моли трепва. Петдесет години в пустошта без телефон и сега тази дяволска машина. След като приключва разговора, Моли пъха телефона в празна торбичка от чипс. “Прах! – обяснява тя. – Това е проблемът с модерните технологии тук”.
“Ана Крийк” също се намира в пустошта. Имението обхваща площ от 31 000 кв.км. – колкото Белгия. Земята е частна и е притежание на един човек. Затова за фермите тук се казва, че са с размерите на държави, а градовете – с размерите на кръчми. В нея се отглеждат 30 000 глави добитък. Но как човек може да знае колко точно има и къде са отделните стада при такава територия. Когато настъпи време за стриженето им или за изпращането им в Аделаида, на помощ идват хеликоптерите. Съвременните каубои нямат нищо общо с уестърните. Конят би издъхнал при подобни разстояния. Животните се наблюдават от въздуха и подкарват с мотори и джипове. Токът във фермата се добива благодарение на генератор, който захранва факс, няколко телевизора, климатици и фризери, където се пази разфасованото месо за вечеря. Съпругата на Стюард Нън, собственикът на всичко това, готви по за няколко десетки души всеки път – работниците в имението. На въпроса дали не се чувства самотен сред целия този пущинак, той отговаря: “Не съвсем. Днес можеш да скочиш в колата и за 12 часа си в Аделаида. Не е както преди.” Дванадесет часа/!/ Австралийците боравят с други понятия за разстояние. Те са се научили на това. Тук съседите им живеят на стотици километри от тях. За да си отидат на гости, трябва да прекосят 200, 300 или 400 километра /колкото от София до Бургас/ между които няма нищо. Родеото и конните надбягвания са събитията, които събират хората в пустинята. През останалото време те са отдадени на работата си.
Комуникациите, които преодоляват огромните пространства, са телефонът и радиото. С помощта на последното се осъществява обучението /очевидно е, че няма как да се ходи на училище/, чрез него фермерите си бъбрят вечер, когато намалява чувството им за изолация, чрез него може да се повика помощ, ако някой от семейството заболее. “Летящият доктор” е службата, която осигурява здравната помощ тук и при особено тежки случаи откарват пациента в най-близката болница. Тя е австралийско откритие, което днес е приложено и в отдалечените части на Канада например.
Най-големият проблем в Червеният център е недостигът на вода. И той е решен на базата на артезиански кладенци. Малкото паднала вода в някои водоеми може да се изпари, преди каубоите да докарат стадата до тях. Въпреки всичко, вълната, добивана тук, е една от най-добрите в света.
Австралиецът от пустошта е вечно изгорял, с напукани от жегата устни и покрит с пясък носен от вятъра, който като че ли излиза от загрята фурна. Затова всеки четирима от петима австралийци е останал в градовете по крайбрежието. Животът във вътрешността на Австралия отразява пограничните ценности като приятелството и взаимопомощта, става синоним на естествената неподправеност, на простичкия живот, далеч от бюрокрацията и фалша. Безмерните пространства на земя и светлина, заедно с аквамариненото небе над тях, създават онази самота,която могат да издържат само мечтателите като Моли Кларк и Стюард Нън.
Снимки автор и BigFoto.com
Остави отговор