Автор: Геновева Игнатова
Многовековното присъствие на маврите на територията на Иберийския полуостров е оставило отпечатък най-вече в южната испанска провинция Андалусия. Почти напълно запазените арабски дворци Al Alcázar в Севиля и Alhambra в Гранада са част от културно-историческото наследство на човечеството и всяка година привличат милиони туристи от цял свят. Към тези обекти, радващи се на особен интерес, се причислява и Джамията-Катедрала в Кордоба, в която материалните изражения на две съвършено различни духовни учения като исляма и християнството успешно съжителстват под един покрив от векове.
Отдавна бях чувала за това знаково място и знаех, че рано или късно съдбата ще ме отведе до него. И това се случи през пролетта, веднага след Великденските празници, които прекарахме със семейството ми в Севиля. По обратния път трябваше да минем през Кордоба и разполагахме с няколко часа, които решихме да посветим на прочутата джамия, превърната в църква. Предварително бяхме прочели много по темата и знаехме, че това ще бъде едно уникално преживяване.
Историята на тази катедрала е изключително интересна. Когато през VIII век халиф Абд-ал-Рахман поел управлението на Кордовския халифат, решил да ознаменува събитието, като построи голяма джамия, която да си съперничи с подобните постройки в Мека и Медина. Така върху основите на старата християнска църквица „Сан Висенте“ започнал да се изгражда арабски молитвен дом с внушителни размери. Строителството му продължило цели 250 години.
Когато накрая бива завършена, джамията се оказала втората по големина след тази в Мека и най-голямата в Европа. Но това, което наистина впечатлявало, била нейната ненадмината красота. Скоро от цял свят към нея започнали да се стичат хиляди поклонници.
По време на испанската Реконкиста рицарите, водени от крал Фернандо III Свети, превзели града /1236 г./ и сложили край на съществуването на Кордовския Халифат. Тогава те внесли в джамията хоругвите си и статуята на Исус Христос, като по този начин я обявили за християнска църква. Но не посегнали да разрушават нищо в нея, респектирани и прехласнати от великолепието и изяществото ѝ. Следващите поколения усърдно работили, за да преобразят сградата в католическа катедрала.
Днес църквата-джамия е седалище на Кардинала на Кордоба.
Беше ранна сутрин, когато пресякохме река Гуадалкивир по древен римски мост, промушихме се под Триумфалната арка –вход към историческия комплекс- и се озовахме пред стените на Катедралата заедно с тълпа туристи. Минахме през прекрасен правоъгълен вътрешен двор /patio/ с портокалови дървета и се наредихме чинно на опашката. Знаехме, че ни предстои да влезем в един уникален храм, в който се съчетават в едно забележителни образци както на арабското, така и на католическото църковно изкуство. И все пак, въпреки прочетените брошури и ровенето в интернет, нищо не беше в състояние да ни подготви за зашеметяващото първо впечатление от срещата и сблъсъка на две различни култури, постигнали хармония помежду си. Изведнъж попаднахме в друг свят, сякаш излязъл изпод кориците на „Приказки от 1001 нощ“ и все пак не съвсем. Защото пред очите ни се разкри гора от внушителни колони, украсени с арабски орнаменти, които се простираха, докъдето поглед стига, но в тъмните ниши покрай стените, потънали в мълчание, ни наблюдаваха образите на християнски светци. Контрастът беше удивителен. Хората, лутащи се между стълбовете, изглеждаха някак изгубени и мънички като мравки.
Разказаха ни, че след изгонването на арабите от града местните богати граждани постепенно започнали да строят параклиси около вътрешните стени на катедралата. Въпреки това дълго време тя все още носела облика на джамия с характерната ислямска архитектура – факт, който смущавал богомолците. Затова през XVI век, по време на управлението на крал Карлос V, в сърцето на сградата, сред гората от арабски колони, бил построен великолепен католически молитвен дом, изграден в бароков стил. Самата постройка смайвала с блясъка си, но от всичко най-забележителното било, че нямала стени.
Когато най-после успяхме да намерим пътя към центъра на сградата, открихме пулсиращото ѝ сърце – католическия храм. Въпреки че бяхме виждали много красиви църкви в Испания, тази ни остави без дъх. Поколения изкусни строители и художници са се надпреварвали да оставят в нея най-доброто, на което са способни. Сякаш са влизали в задочно състезание с някогашните арабски майстори, зидали и зографисвали съседното пространство. Няма нещо, което да липсва в този храм – освен стените.
Преобладаващите цветове тук са бяло и златно. Олтарът е от масивно тъмно дърво, украсено с орнаменти. На пост пред него бди Свети дух, приел формата на сребърен орел. Вляво от олтара е вграден органът. За отмора на богомолците са поставени дървени пейки. Всеки детайл тук е изработен с абсолютна прецизност. Сградата е отворена на всички посоки, създавайки усещането, че е храм в храма, а куполът ѝ се извисява доста над нивото на останалата част и впечатлява с изкусната плетеница от гипсови орнаменти.
Не ни се тръгваше особено, но нямаше как – чакаше ни дълъг път. На обратно не спирахме да си говорим за това колко е изменчива съдбата на народите и колко прекрасно е, че днес можахме да се насладим на разходката през отдавна отминали епохи.
За съжаление в човешката история няма много примери като този в Кордоба. Сещам се само за църквата „Света София“ в Истанбул, превърната в джамия и все пак запазена до днес. Общо взето навсякъде, където различната култура се е сблъсквала с верската нетърпимост, са следвали опустошения и разруха. A след тях археолозите разкопават отломки от безвъзвратно изгубени богатства. Катедралата-джамия в Кордоба е един от малкото примери за разумно съхранение на създаденото от предходните поколения. Модел, от който ние, днешните хора, не е зле да се поучим, ако искаме потомците ни да има какво да си спомнят за нас.
Остави отговор