Автор: Маргарита Тодорова
На летището във Варна, сред група на модерни баби и дядовци – европейци и няколко млади семейства с малки (но възпитани) деца, чака полет за ГЕРМАНИЯ, или по-точно за Тюрингия,една българка!Че е по-добре да казвам ТЮРИНГИЯ вместо Германия разбрах чак в Ерфурт, столицата на тази германска земя. Но нали е важно всичко да си заеме мястото още от началото!
На пропуска за багажа всичко минава без проблеми, то и оръжие не нося, освен една малка ножичка за всеки случай, но и такъв случай не се оказа. За една седмица няма да пусна котешки нокти я! Важна бабка съм обаче, с електронен билет за самолета! Питаха ме къде искам място – до прозорец или до пътека. Естествено, че до прозорец, да погледам Европа от висота! На паспортната проверка имаше въпроси защо пътувам, кога се връщам, имам ли застраховка, някое евро (минимум 150). Отговорих, че всичко си имам, дори и официална покана, но никой нищо не пожела да види. Само минахме през писукащите машинки, но сме примерни пътници и нищо не писна!
Билетът ми носи едно малко неудобство – оказах се на опашката на самолета и на отиване и на връщане, но пък командвах лявото крило на самолета. Елероните се движиха нагоре-надолу, при завой крилото сякаш оставаше неподвижно доста време, докато самолетът се завърташе. А над Карпатите доста ни подрусваше от ветровете, че като потрепери крилото знаех вече какво ни чака.
Електронният ми билет е моята гордост, защото сама си го „извоювах“ след и-мейли с фирма „Елиттур“ във Варна. Признах си, че не разбирам, какво е това електронен билет и господинът ми драсна, че това е един номер, с който фигурирам в списъка на пътниците. Нищо сложно, макар и Интернетно!
На пистата вече ни чакаше птицата- кондор – един голям самолет BOEING 757-300. Доскоро той е бил най-големият от тази компания в Сиатъл в САЩ, но сега има и 767, който е с три реда седалки. Нашият е с два реда по три седалки и наистина до прозореца е най удобно, никой не те притеснява да ставаш, когато той е намислил да става. Вози 252 пасажера, но сега е още началото на сезона и имах удоволствието да съм сама на три седалки. Това голямо чудо се управлява само от двама пилоти, които на слизане бяха на вратата да ни изпратят. Има шест стюардеси и стюарди, млади и хубави момчета и момичета. Пределната скорост е 850 км/ч., но на мониторите над всеки 4-5 реда седалки не забелязах аз поне повече от 750. Максимално се издига до 12500 м, но все виждах около 10000м. Полетът е 2 ч. и 30 мин. Дадоха ни по един вкусен сандвич, кисело мляко, кафе, чай, безалкохолни. Стюардът, който мина край мен, така и не разбра, че бъкел не знам на немски, с две-три думички от рода на моля и благодаря успях да си съставя моето меню. Най- главното е да оправиш жеста с главата за ДА и НЕ, иначе си загубен в Европа. Може да изпаднеш в крайно нелепо положение – устата да казва противно на главата! Така е само при българите, чела съм предположения от къде идва този жест, но нищо не ми се вижда правдоподобно. Да му мисли Европа, като идем при нея!?
Времето беше доста облачно над Земята, но горе над белите и меки облаци грееше Слънцето, сякаш си на друга планета или поне можеш да си мислиш, че си в шейна в Сибир. Летяла съм на изток на модерни ТУ и ИЛ, стигала съм до Москва и Ленинград, но навсякъде това преживяване за безтегловност, безвременност… Реших да си пригладя малко косата – ръката ми трудно се повдигна… Летиш с такава скорост, а долу на Земята пейзажът бавно се променя… Облака го заобикаляме, а сянката на Земята му не мърда… Над Ерфурт като по поръчка облаците изчезнаха и изведнъж градът блесна с цялата си красота! Първата ми мисъл беше – колко много църкви, отправили кулите си нагоре към Бога! После разбрах, че малко след 1500 г. са били 90, но сега са само 20! Имаше какво да обикаляме плюс многото други места, интересни за любопитни туристи!
Летището е модерно, с ръкави към самолетите, не като във Варна все още с автобуси да возят пътниците. Багажът пристигна по лентата много бързо и Гизела с Волфганг ме посрещнаха на изхода.
Първото действие свърши!
Започна се едно говорене на руско-немско-българско наречие, че тези три езика могат да се гордеят – когато човек иска да се разбере с приятели, става и въпреки езиковата бариера! Но много пъти се налагаше да казвам или да си помислям, че да не знаеш езика е много лошо нещо.
Първото ми впечатление е от паркинга пред летището – каква чистота, колите подредени като по линийка, автомат за таксуване на престоя… Качваме се в Пежото на Волфганг, което ще ни е на вярна служба през тази седмица. Пежото на Гизела е малко в почивка пред блока им, също като колите и у нас, които са уличници, както казва моят Сашко. Сега следва пътуването ни за вилата, съответно с екскурзоводското наляво е това, на дясно – онова, аз въртя глава и се дивя!
Вилата е по пътя за селцето Рода, в „Малката градина“ сред гората, предверие на Тюрингската гора по на юг от нас. И улиците са с имена на цветя, нашата е Петуния. Около 200 къщички са там, заградени символично с градинска мрежа, с врата и ключ. Земята е градска, но къщичките са собствени. Там се живее през лятото, после се спира вода и ток, хората се прибират в зимните си квартири. За Гизела това е наистина квартира, защото плащат наем на общината или не знам как е това понятие там.
Къщичката е малка, но красива и много удобна. Влиза се в мъничко антре, право срещу входната врата е спалнята, надясно е холчето, към него са кухненския бокс, тоалетната. Долу в мазето е душ-кабината и килерът с най- разнообразни неща за дома, градината и … касата с бира на Волфганг! Аз ще разполагам с хола и разтегателния диван за релаксация след уморителния туристически живот през деня.
Тук е време Байка Ганка да разтвори дисагите и да извади мускалите! И то в най – буквалния смисъл, защото си бяха поискали скромния подарък парфюмчета роза. Купих им две мускалчета от пирографираните и резерви за тях. Гизела каза, че обича да мирише на роза в къщи и веднага лепна две-три петна аромат. Другото беше два диска с българска народна музика, която веднага бе надута, за да чуят и комшиите. Това е личен подарък за волфганг, който както адаша си Амадеус Моцарт много обича музика. Гизела е равнодушна към това чудо на човешкия гений. Кортенска ракия и бяло вино, асеновградски мавруд със суджук, луканка, сушеница, а от братовчедите от Варна и еленско филе, внасяха български колорит на трапезата през тези дни. А и нали юбилейните 60 мои години щях да посрещна тук! Кой като мен с такъв голям задграничен подарък от тюрингските ми приятели, да не забравим и трансграничния – от Андриан, който ми връчи еврото. Да добавим и класиката от Мартин – имам си големи подаръци наистина!
Предпочитах обаче да вкусвам техните специалитети, но обедчето беше набързо и отново към града. Следобедът е посветен на религиозния туризъм – DOMPLATZ, MARIENDOM, ST. SEVERI. Това значи, че бяхме на главния площад на Ерфурт, пазарен и празничен (такъв го видях на другия ден сутринта). От стъпалата на тържествената стълба ГРАДЕН към двата храма се открива чудесен изглед към Църковния площад, който е около 2 хектара. Северната част до 1813 г. Е била застроена с жилища, разрушени по време на военните действия между Прусия и Франция. Видях ги на една разкошна голяма картина, било е много красиво и оживено. Сега също е красиво и величествено с този простор пред църквите. На площада е обелискът, издигнат в чест на посещението на епископа от Майнц, курфюрста Йозеф Фридрих фон Ертал през 1777 г. В съвсем египетски стил, дори може да притвориш очи и да си видиш някой фараон на фона на този обелиск. Пазарният фонтан е със скулптура на богинята Минерва от 18 в. Водата му може да се пие, така че отпих три глътки и си пожелах пак да дойда тук!!!Пак откъм север са запазени неоготически здания – на съда от 1904 г. и др. На юг са запазени зданията „При високата лилия“ от 1538 г., “ Зелената аптека“ от 1632 г.
Над Църковния площад се извишава архитектурния ансамбъл на Ерфуртската катедрала “ Света Мария“ – отляво и църквата “ Свети Северия“ – отдясно върху Църковния хълм. Ерфуртската катедрала води своята история от капелата, построена от епископ Бонифаций през 742 г. Тя, заедно със стълбата Граден (70 стъпала), богато украсения триъгълен портал са построени през 14 в. Витражите в катедралата са покоряващо красиви, дърворезбата, романската Мадона, бронзовия полилей „Волфрам“от 1160 г. са не по- малко красиви. Готическият стил обаче не е като за нашето православно разбиране за църква, Бог и човека там. Сякаш тук си толкова малък и незначителен, че покоряващото надмощие на Бога те притеснява. Но то това е било май и главната цел!
Записахме се за посещение и на голямата камбана “ Глориоза“, отлята през 1497 г. звънът на която се е чувал по големите църковни празници далече над Ерфурт – до Ваймар, Гота. Това е най-голямата действаща камбана в Европа.
Католическата църква “ Свети Северия“ отначало е била замислена като манастирска църква, началото на строителството е през1280 г. Още преди 836 г., когато мощите на Свети Северия, епископ на Равена, са пренесени в Ерфурт, на това място е бил бенедиктинският манастир “ Свети Павел“. Пространството на църквата е разделено на пет части (нефи) с еднаква височина. Тук е саркофагът на Св. Северия, изграден през 1365 г. с житието на светеца отстрани, каменната статуя на Мадоната от 1345 г., купелът за кръщаване с каменна резба с височина 15 м от 1467 г. Да не забравя и чудесните органи от към западната част на храмовете, където често се провеждат концерти. На един бях и аз.
После се изкачихме на крепостта „PETERSBERG“. От там се открива чудесна панорама към града. Тук е старата църква “ Свети Петър“, построена от монасите – бенедиктинци от град Хирза през 1103 – 1147 г. като манастирска църква. Бенедиктинците са имали привилегии и задължения да приемат краля, затова тук са се провеждали много имперски събрания (сеймове). По време на Реформацията почти всички монаси напускат манастира, от 1664 г. манастирът запада, а през 1803 г. е преустановил дейността си (секулизиран). Крепостта е строена от 1664 г. до 1707 г. И сега тя впечатлява със своите размери. Експозицията в бившия дом на коменданта разказва за живота на крепостта. От тук се влиза в мрежа от потайни коридори и проходи в стените на крепостта. В едно такова подземие и сега работи както по онова време хлебарница. Тук реших да направя първата си покупка – два различни вида топъл хляб. Има и малко кафе, пред него се въртеше на чеверме малко прасенце – празнувах 60-годишнината на една дама – предвкусвах моя празник!
От тук бегом до паркинга (колко евро отидоха за паркинги и музеи!?), че за два часа е само, после трябва да се поднови или да отмъкнат с паяка колата. Затова на другия ден вече бяхме хитри – спираме пред блока и с трамвая тръгвахме към центъра.
Вечерта бе посветена на Тюрингските вюрстчета – на скара в двора на вилата Волфганг си показа уменията. С много салата, картофки и запивка – най-вече бира Гамбринус, любимата му. Намекнах, че искам да опитам немска бира и всеки ден се купуваше по нещо ново, даже и с карамел, сладка и слабичка. После извадиха бутилка мозелско вино – безцветно като вода, а с богат и плътен аромат.
Първа нощувка на чужда земя със зелена лампа отвън на терасата! Едва на другия ден разбрах, че всички градински лампи са слънчеви – Слънцето ги зарежда денем, а вечер светят като факли в графски дворец! Ама никой не ги краде!!!
Лека нощ! Утре сме из града!
10 юни – ден втори
Броя като при Сътворението на Света, само че аз ще почивам от активен туристически живот едва на осмия ден!
Събуждането с немска точност беше винаги в 8 часа. Някой път аз първа, но почти винаги ранобудната домакиня прекосяваше холчето за тоалетна и кухня. Закуската беше набързо през всичките сутрини, но не и да останем гладни. Само на закуска ядат хляб, че и аз влязох в техния начин на хранене. Кафе в промишлени количества най-вече за Гизела, по три, че и по четири чаши. Препечени филийки с масло, маргарин не слагат на масата, не го обичат, разни колбаски, кашкавалчета, варено яйчице, йогурт в чист вид, слагат допълнително мед или някакво сладко от домашната градина, преди ядене бутилчица актимел обикновено. В магазина шунка, салам се купува на тънки парченца и то не на кило, а на бройки, дори и по две само. Цената на повечето е еднаква и се товарят на кантара по 5-6 вида. Кейзер /кашкавал/, приличен и на българското сирене, но преди всичко взимат видове, близки до нашия кашкавал, е в най-различни опаковки – едни се ядат даже, други се обелват. Яйцата се варят автоматично, но за мен и за Волфганг се вадят по-рано, Гизела ги яде твърди като великденски, а и ги хаби – обира само жълтъка. Всичко органично отива не в боклука, а в един голям бидон в градината за компост. Умни са тия на Запад, събират разделно отпадъците, че стъклото даже го делят на три цвята – бяло, зелено, тъмно. За толкова имах знания да прочета по кофите. А там, където са те пред блоковете, на много места видях да са оградени, че дори и заключени.
Европата няма да може да я удивим ни с кисело мляко, ни с ракия, ни с не знам си какво още! Имат си йогурта, в много видове, гладко мляко, както го обича моя Мартин, едно от друго по-хубаво. Имат и Данон, но нали е с нишесте, не го предпочитат. А и са сметкаджии, като си купят обикновено мляко, после си го правят по свой вкус. Една вечер извадиха ракия от Унгария – паленка, силна, ароматна и пивка. Опитах и вино от Косово, хубаво, в оригинална бутилка. Не сме незаменими, всичко си имат там и не плачат много-много за нас. А карантия не видях никъде, макар че всеки ден влизахме в голям или малък магазин да си пазарим. То най-голямата отрова – черния дроб, за нас е деликатес, ама там го знаят и не го хапват.
След тази закуска вече излязохме навън и докато се приготвяхме за града, докато се поливаха някои цветя, можах да разгледам градинката. Дворчето е полянка с трева и парички, патенца, няма пътечка от външната вратичка до къщичката. Има доста дървета – и плодни, и украсни, на две от тях къщички за птички,едната вече заета и с излюпени синигерчета. Като им подсвирнат, мама и тати се обаждат. Видях ги после и да си учат децата да летят, бяха се събрали и други птичета да помагат. Голяма врява! Не видях котки из района, освен ако са само домни, иначе птички – капут! Кучета има, съседите са с една Селин /кръстена на Селин Дион/, черничка болонка. През 2-3 къщи има Арон, минаваше на разходка край нас, разкошен голден-ретривър. Веднъж мина едно почти теленце – голям черен германски дог, но много добър и любвеобилен, почти лигльо според Гизела.
В дясно от портичката има малко лук, чесън, ягоди два вида, джоджен /и на чай го пихме, все пак е от ментата/. Малко домати, репички, но не толкова да се наядеш с такова количество, само за удоволствие на Гизела, че тя обича да чопли земята. Само ягодите могат да им задоволят апетита, че на пазара бяха по 5-7 евро. Пред къщи един голям буренак, единственото растение под егидата на Волфганг – артишок, но чак през август ще има плод. До самия вход на къщата има кактуси сред камънак, много красиво оформени. Щеше да цъфти единият вид, но не можах да го дочакам. Насети разни цветя, подправки, за разсад – стриктно с опаковката за надпис! Има и един квадратен метър биотоп, където всичко диво си расте на воля. На полянката два шезлонга – седнеш в тях, опънеш тяло назад и те – хлоп! Повдигат те във поза, удобна за релаксация. Зад къщата има опънат хамак – маймунски кеф е на него.
На терасата е разтегната голяма маса, пейка, столове – всичко дървено и много красиво – просто. Като излизаме, ги завиваме да не ги гори слънцето или вали дъждът. Вечер сме там да изпратим Слънчо, който сутрин идва в очите ми да ме гъделичка.
Колата е на паркинга долу на улицата, вече към 9 часа нагрята като парник, но до блока ще издържим сауната. Оставяме я там и се качваме да видим квартирата. Срещу входа е най-важната част – тоалетната и ваната. Вдясно е кухнята – тънка-дълга, с плот по цялата дължина. Според Гизела тук е царството на Волфганг – той е пенсия, той готви! До кухнята е семейната спалня, също доста малка, както и на вилата. Вляво е холът, голям, с чупка, където се релаксира. Гизела. Има кресло и табуретка за тази цел, като се включат в елмрежата и почват да правят чудеса – тук те мачкат, там те подрусват, по-нагоре вибрират и т.н. Разкош! И навсякъде пак цветя!
Отиваме на трамвайната спирка, но тук без пътеводач нямаше да се справя. Натиска се бутон и вратата се отваря да се качиш, на слизане същото. Ватманът не се занимава с врати, той си кара и съобщава всяка спирка. Билетчето е 1,25 евро, купува се някъде и се дупчи вътре, но дупкалото изобщо няма нищо общо с известните нам софийски.
На Домплац днес има нещо като нашите градски панаири, този е посветен на селското стопанство и идването на лятото. Показват техника, народни занаяти,произведения от селски тип като млечни, месни, сувенирни. Тук правя първата си покупка – едно коте от сено с топка пак от сено. Гизела има куче от слама, аз си избрах коте. Това е много характерен сувенир от Тюрингия, въобще от Южна Германия. Котето мирише приятно на полянка, на току-що окосена трева, че изглежда доста време ще си запази мириса. Цената му е такава, че ако я научи финансовият ми министър Андре Вале (чети с ударение по френски), ще ми спре графинската издръжка. Цели 22 евро, умножи го по две и ще ти стане лошо! Питам за някакво немско име за котка и веднага кръщаваме придобивката Мицци. Тя ще бъде в торбичката днес през целия ден! Да се прощава с Ерфурт, че ще я правим майничка!След малко музика от полицейския оркестър на Тюрингия си хващаме „маршрутната линия“. На Волфганг през септември много му харесаха в Пловдив маршрутките, тук няма такива, запомнил е какво пише на бусовете.
Една от гордостите на Тюрингия, влязла и в народната им носия, е синята боя. Всичко хубаво на тоя свят е синьо – имаше една песничка за нашия “ Левски“ (а след демокрацията и за други неща)! Масивното здание WAIDSPEICHER е било хамбар, където са се сушили листчетата на вайда (Isatis tinctoria), после се е правила боята за тъканите. От сухите листчета на вайда се е получавала рядката и скъпа боя – индиго. Още от края на 13 в. в Тюрингия садят вайда и я продават най-вече в Ерфурт. Сухата вайда се залива с вода и урина, това активизира ферментацията, продължаваща няколко месеца и в резултат на това се отделя индигото. Ерфурт снабдява с индиго половината Европа. До края на 16 в. в тюрингската хазна ежегодно постъпват около 3 тона злато от тази дейност, Тюрингия е един от най-богатите райони на Средна Европа. След вноса на тропическото индиго тази дейност постепенно замира и се преминава към градинарството. Сега това здание се използва за културни нужди – театър „Вайдшпайхер“, кабаре, куклен театър.
След едно дворче-улица с арки излизаме на малък площад и пред мен неочаквано се показва фонтанче с фигурите на Бременските музиканти, наредени на редичка с магарето. Тук сред старинните улички и къщи е Домът на младоженците – “ Haus zum Sonneborn“, построен през 1536 г. При реставрацията са запазени частично великолепния входен портал, зала с дървен под и стенопис от епохата на Ренесанса – сграфито от 16 в., изобразяващо Справедливостта и Тщеславието. Навсякъде Гизела щракаше с фотоапаратчето, какво е излязло, ще видим. Тук сигурно ще видим колите от една сватба , аз и Волфганг на фона им. Тя каза да лъжа, че съм се оженила за този граф, който е наследник на три къщи в центъра на Ерфурт! Това наследство ми бе показано, в едната от тях живее синът ми, долу е ресторантчето му. Може и да се излъже някой! Ама защо съм тук, а не там?! На много места из града Волфганг показваше врати, прозорци, стълбища, където е работил като заварчик. Гордееше се с родния си град и с труда си в него.
Минаваме край църквата “ Allerheiligenkirche“ – “ Вси Светии“, от 13-14 в.,била е към градската болница. В двуетажното подземие на Engelsburg са се съхранили остатъци от градската болница, построено в романски стил. През 14 в. болницата е преместена в друга част на града, а зданието е купено от богати граждани. През епохата на Мартин Лутер тук е живял университетския професор Георг Штурц. В една от стаите се е събирал ерфуртския кръжок на философите-хуманисти на Крот Рубиан. Тук са написани някои от “ Писмата на тъмните хора“ – изобличителен памфлет от началото на 16 в., паметник на немската хуманистична литература.
Минаваме по улица “ Turniergasse“ с готическите къщи на богатите граждани. В една от тях – „Zum Turnier“ – по преданието Тил Уйленшпигел (герой на шванките, средновековните остроумни истории, а именно на основа на шванките Шарл де Кастьор създава през 19 в. своята “ Легенда за Тил Уйленшпигел“) научава магарето да чете и спечелва по този начин баса с университетския професор.
Но дори и на истинския турист му идва време да помисли за храна и нещо друго. Разполагаме се в едно кафе, тук в такова заведение има всичко – от супата до десерта, и се оставям в ръцете на Гизела да ме храни. Чудя се, че яденето е на сладка основа, но после разбрах, че и това е обяд. Пиенето е предимно безалкохолно на обяд, а тъй като не е с колата, Волфганг скромно пийва биричка (вечер скромността му изчезва и си излоква по 5-6 броя!). Минава един час в почивка за бедните ми туристически крачета. Че после пак идва “ маршрутна линия“!
Докато си хапвахме-пийвахме, реших да се поогледам и да видя какви са другите туристи около мен. Те се познават веднага по прословутото стадно чувство на групата – гледай да си все с познати наоколо, скупчени край екскурзовода. Повечето групи бяха пенсионерски, с приятно облечени мъже и жени, бабите все с панталони и разпуснати блузи отгоре. За престоя си там видях само две възрастни жени с пола и с рокля. Дядовците са със светли панталони обезателно, с тениски или ризи. Много инвалиди – с количките обикалят маршрута по книжката, придружени от млади хора. Навсякъде има удобства за тях – по тротоарите, в тоалетните. На светлинни години сме май от тая Европа, към която сме се запътили! Да сте видели у нас инвалид на екскурзия?
Петък следобед е и сега за първи път видях екскурзия от ученици. Според Гизела в края на учебната година има много, после се срещахме с такива навсякъде.
Няма момичета с голи пъпове и смъкнати дънки до някое си място! Има много обички на разни места по лицето, а момчетата са с прически на раета, на квадрати или щръкнали таралежи! Културни и възпитани, няма врякане като нашите екскурзионни групи, няма пазарене на подаръци до девето коляно по будки… То и будки като нашите няма – всичко е спретнати магазинчета, а и в музеите има всичко необходимо за любопитни и любознателни туристи.
Тръгваме по обектите и най-напред идва отговора на самовъпроса ми защо са тия дупки тук – там по къщите над портите. Haus zum Windmuhle (“ При вятърната мелница“) е строена през 16 в., а сега е музикално училище. Порталът е от епохата на Ренесанса със скосена горна част, за да могат да влизат талигите. Над портала са дупките – „бирените дупки“, в които са се слагали топки от слама, знак за това, че бирата в този дом е узряла и се предлага за продажба. През Средните векове в Ерфурт е имало изборна „бирена полиция“, която е проверявала качеството на бирата и едва след това се е давало разрешение да се продава. Сигурно на къщата, където би живял средновековният Волфганг винаги е имало слама, такъв бирен любител си е той!А вятърни мелници има и сега край града и по пътя към Ваймар и Айзенах, но те сега произвеждат… електричество! Духат сигурно сериозни ветрове, но в тая предлятна жега перките се въртяха едва-едва.
От съседната къща Haus zum guldenen Sternberg („До златната планина“), построена през 1519 г., се открива панорамата към улицата Waagegasse – редица от триетажни складове с характерното показване на неизмазаните дървени греди в стените – фахверк,строени през 16 – 17 в. В тях са се пазели стоките, предназначени за превоз през Ерфурт, но съгласно “ складовото право“ (штапелрехт) на Карл Велики от 805 г. всички стоки е трябвало и да се продават в града. Сега в тези здания има реставрационни работилници, офиси на службата за охрана на културните паметници, живеят хора. Не са можели да лъжат май кой какво внесъл и изнесъл при такова положение!
Надолу по същата улица в късноготическото здание „Haus zum guldenenen Stern“ („При златната звезда“) с готически цифри е написано 1459. Тук е била първата печатница в Ерфурт, в която през 1473 г. са започнали да печатат с помощта на набор от подвижни литери (букви). Първият документ, напечатан по този начин, е била индулгенция. Да обяснявам ли къде е България през това време или няма нужда? Спрели сме турците към Европа с цената на много изгубени за нас векове!
Протестантската църква “ Свети Михаил“ е основана през 1183 г. като университетска църква. На кулата виси най-старата камбана на Ерфурт, отлята през 1380 г. Дворът е романтично прикътан, застлан със стари надгробни плочи, а по стълбата може да се стигне до параклис, посветен на Света Троица. Той е построен през 1500 г. от епископ Йохан фон Ласфе.
Старият Университет на Ерфурт има великолепен портал, но зданието е било разрушено от бомба през 1945 г. Университетът е основан по решение на градския съвет през 1392 г. Тогава той е бил петият университет в немскоговореща Европа. Той става бързо популярен, в него е имало четири факултета (теологически, философски, юридически, медицински). През 1816 г. университетът е закрит и отново е отворен едва през 1994 г. Старинното главно здание на Ерфуртския университет – Collegium maius – е възстановено. Занятията сега се провеждат не само в него, но най-вече в съвременното университетско градче.
Много романтика има и в зданието и двора към него “ Haus zum guldenen Kronbacken“, преустроен в сегашния си вид от богатата ерфуртска фамилия фон Милвиц от 1534 г. до 1561 г., като първоначалната постройка е била още по-стара. Сега тук се провеждат различни културни мероприятия, изложби, а и може просто да седнеш на кафе с приятели.
Идва време да си помислим за край на този дълъг ден. Като примерна туристка още вчера си купих картички, снощи писах поздрави от Ерфурт и сега трябва да идем до пощата да купим марки и да пратя красотата на града по света. С бърз преход по разни улици и набелязване на обекти за неделя – моята 60-годишнина, отиваме на Главната поща. Неоготическото здание е построено през 1892 – 1895 г. заедно с други здания по улица Ангер, свързани с прекарването на железопътната линия. Този тип здания на границата между 19 -20 в. в стил историзъм доминират на Ангер. В едно от тях по време на Конгреса на князете през 1808 г. живее руският цар Александър Първи. Това здание е построено през 1713 г. В друго, построено през 1577 г., по време на Тридесетгодишната война е била резиденцията на шведския наместник на Ерфурт.
Пощата е един грамаден салон на първия етаж с гишета за обслужване. На стелажи са оставени картички, сувенири, играчки, канцеларски материали … Минаваш, взимаш си и отиваш да си ги платиш. Само марките са по гишета, за чужбина дори отделно. Имам предвид извън Европа, трябваше и за Канада да пратя. Цени – европейски, не за моите измъчени и мижави евронца! Картички с изгледи най-евтини по 50 цента, а и повече има, марка от 45 цента. Ако искаш в плик – съответно повече. Някакви котенца с плика по 1,75 евро. Разбрах тук, че много-много подаръци няма да има за близки и познати. Дошла съм на културен туризъм, а не на шопинг – тур!
Тръгнахме си към дома, посетихме големия магазин на Кауфланг, дето ще го има и до пощата в Тракия. Макар че си имат хладилник, а долу и фризер, не пазарят да се зареждат, а само необходимото за деня. Накупиха се разни вкусотийки, но през тези дни никой не се занимава с готвене.
Почивка с бира и многообразни колбаски, голяма салата картофки, сварени от сутринта още. Идват съседи, казваме си добър вечер и лека нощ, а Слънцето все не залязва. Стопаните на Селин се притесняваха да не би тя да ме схарка, но животното си знае кой го обича. Гледат телевизия, аз също се зверя, стараейки се да покажа разбиране, но не върви. Казаха, че вятърът ще е норд-вест, блеснах с обяснението, че е от Атлантика и ще ни е приятно хладничко.
Да спим, че утре ни чака Ваймар!
Остави отговор