Автор: Наталия Бояджиева
Така наричат Чандао – град, спуснат върху едноименния китайски остров между морето Бохай и Жълто море. Окръг Чандао се намира в провинция Шандун, на север от Пънлай и включва архипелаг от тридесет и два острова. Десет от тях са заселени (общо 52 000 жители), останалите са необитаеми. Веригата от острови е известна с красивите си плажове и живописни варовикови скали.
Главният поминък тук са морските ферми, в които се отглеждат любими китайски лакомства – морски краставици (не растението, а вид скъпо мекотело с жилаво месо), морски охлюви, таралежи, миди, кафяви водорасли, дори риба. Другият отрасъл е туризмът, но отскоро. До преди три години Чандао е бил затворен за чужденци поради многобройните си военни съоръжения. Островитяните незабавно са докладвали всички външни лица на властта. Западноевропейците, откривани на острова, бързо бивали натоварвани от полицията на следващия ферибот за сушата. Островите са открити за чужденци едва от декември 2008 и заради дългата изолация са сравнително непознати за външния свят.
Днес Националният горски парк и природният резерват привличат почитателите на незасегнатата от цивилизация природа. Птичият остров е спирка за почивка на десетки хиляди птици от повече от двеста вида, които всяка година прелитат от тук. Остров Дахейшан пък е дом на повече от 10 000 змии. Друг известен остров е Зушан с неговите бамбукови гори и фантастични скали…
Качваме се с моя водач Джанбин на пътническо корабче от морската гара в Пънлай. Морето е сиво притихнало и за 40 минути сме отсреща – в Чандао. Няма места на кея и ние се прилепваме до друго пристанало карабче. Вземаме го на абордаж с помощта на екипажа (мъжете отказват помощ) и от там стъпваме на сушата.
С това корабче пътувахме до Чандао
Морска гара Чандао
Бродим по сънливите улици в търсене на ресторант, защото вече минава 11 – часът, в който цял Китай сяда да обядва. Естественото любопитство към не-азиатците отдавна не ме впечатлява, свикнала съм с втренчените погледи и вкамененото изражение на изненада щом ме видят. Впрочем местните се бяха изпокрили. Може би поради упоритата пелена от топъл дъждец, която се редуваше с мараня, а може би просто предпочитат да си празнуват вкъщи.
И пак не можахме да се разберем с Джанбин кое е лято, и кое – есен. Това, което за нас е краят на лятото, за китайците е „средата на есента“. Така се нарича и празникът, чиито последен ден изтича днес, 12 септември (миналата година писах за него в пътеписа „Празник „Средата на есента“).
Остави отговор