Боливия

Автор: Лора Василева

Минаването на границата Бразилия-Боливия ми отне няколко дни. Първо бразилската полиция беше затворена и трябваше да чакаме до сутринта(заедно с Джулия). Преспахме на гарата и на сутринта дори успяхме да стопираме до полицията, която беше далече. Оказа се, че съм загубила много важно листче, което са ми дали на влизане и трябвало да платя 160 реала (близо 80 Евро!), но другия път, когато влизам. За сметка на това пък на тръгване си намерих два златни пръстена и една златна верижка край пътя. Какъв късмет! Продадох ги в първия град. Минахме границата, минахме 30 км ничия земя и докато стигнем Боливия имиграционните и там бяха затворили. Трябваше да чакаме до сутринта за печати.

Още от границата всичко много рязко се промени. Асфалтът свърши, къщите бяха от кал и хората изглеждаха различни. Напомняше ми малко на Африка и дори цветовете на знамето бяха същите. Отидохме до близката река да се охладим, където се оказа пълно с къпещи се с дрехите боливийци, тъй като беше неделя. Бях чувала, че боливийците са доста затворени и не общуват много с чужденци, затова се изненадах, че веднага бяхме поканени на пикник и бира от група боливийци. Бяха много разговорливи и единият дори имаше приятели българи в Испания – Митко и Десислава. Десислава изоставила Митко заради някакъв еквадорец, но Митко не се депресирал много, защото знаел, че всичко се променя и не след дълго спечелил 1 мил Евро от лотарията. Тогава Десислава поискала да се върне при него, но било твърде късно! Каква история!

След горещата неделя на реката, новите ни боливийски приятели ни поканиха в хотела си в Сан Матиас и ни дадоха една от стаите си. Рано сутринта тръгнаха за работа, а ние- отново към полицията. Този път успяхме да вземем дългоочакваните печати и поехме директно към първия град – Санта Круз. Тук се натъкнахме отново на Мика- грузинецът, с когото прекосихме половин Бразилия и заедно продължихме към Самайпата – приятно селце наблизо. В Самайпата е пълно с чужденци, живеят хора от 23 страни. Много е евтино да се купи земя, а климатът е перфектен- нещо като вечна пролет. Наоколо има много реки и водопади, както и националният парк Амборо. Опънах си палатката в един къмпинг и най-накрая си починах след хиляди пропътувани километри.

След Бразилия, в Боливия всичко е супер евтино. Можеш да спиш за 2-3 $ и да ядеш супа и второ за $1. Популярно е да се доброволства срещу храна и спане. На туристическите места лесно се изкарват пари от артезания, сандвичи, сладки, музика или каквото друго умееш. За разлика от Бразилия, беше пълно с пътуващи, най-вече от Аржентина, някои от които живееха на пътя и поработваха. Понякога ми се струваше, че има повече аржентинци от местни. Може би защото сега имат лятна ваканция. Типичното за аржентинците е, че всички пътуват с термос и специална чашка със сламка за мате и пият мате навсякъде и постоянно.

Останах почти две седмици в Самайпата и намерих много интересни приятели от различни страни. Обикаляхме околностите на стоп – водопади и реки, разходихме се в националния парк Амборо без гид, влязохме в руините на Фуерте без билет. Стопът в Боливия се води за един от най-трудните в Южна Америка, но пък всеки път работеше. Веднъж стопирахме 9 души и ни качи един камион всичките отвън в каросерията. Мика събираше хора за проект Еко-Номади и беше пълен с революционни идеи, http://www.facebook.com/eco.nomades?fref=ts Помагаха на един клоун, холандец, който прави еко комюнити в гората, където и други номади ще могат да отсядат и да помагат.

В Самайпата имаше и приют за животни, където можеш да живееш с маймуни, папагали и други, спасени от беда животни. Никога до сега не се бях гушкала с маймуни. Обожавам ги!

Тук се запознах и с един фотограф от Нешънал Джеографик, Декстър – американец, който беше снимал някакви племена в джунглите и сега пътуваше с жена си от Аржентина. Това беше нещо като „мечтаната ми работа“ и винаги си бях представяла фотографите на НГ като безстрашни авантюристи, готови за всякакви ситуации. Декстър обаче беше пълна противоположност на образа в главата ми. Не обичаше да ходи и взимаше такси за 10 крачки, а за палатка не можеше и да си помисли. Имаше проблеми с алкохола и като че ли нямаше желание за нищо. Никога не го видях да снима, нито забелязах някаква страст към фотографията. Беше най-тъжният човек, когото видях. Имаше живот на който много хора биха завидели, но не беше щастлив…

С няколко опита и много чудене си тръгнах от Самайпата и се насочих към планините и Ла Пас, където исках да направя някой трекинг. Ла Пас за моя изненада ми допадна много. Заобиколен от планини, с малките си улички, пълни с всичко на най-добра цена ми напомняше малко на Катманду. По принцип не ме влече шопинга, но имаше чар и местна култура в цветните магазинчета. Какви ли не музикални инструменти, пълни с интересни неща – местната малка китара чаранго, флейтата с много бамбуци – зампоня всякакви видове маракаси. Не се сдържах и се сдобих с малко кахонче. Кахонът е Перуански инструмент, но имаше и тук. На пазарът на вещици пък (под вещици тук се разбира по-скоро народни лечители) имаше билки за всичко и малки сушени лами.

След няколко дни събиране на сили и аклиматизация тръгнахме с Джулия и Ясмин Ла Пас – Коройко трек – 4 дни и три нощи. Спахме на палатки и носехме цялата храна за пътя. Имаше няколко селца с местни хора, някои от които дори не говореха испански (само Кечуа или Аямара).