Рилските езера

Автор Гергана Симеонова

Обичам онези места, на които където и да погледнеш, дълго не отместваш очи, където небето описва планината и после слиза на земята. Там не се чувстваш никога сам и винаги си пълен с вяра.

С нетърпение се изкачвах покрай х. Скакавица за да стигна по-бързо до езерата, за които само бях слушала. Недоумявах защо другите се влачат така… Представях си, че ще видя всичко още този ден и най-малкото отклонение от целта ми даваше повод да забързам темпото.

Едва около 16.00 ч. бяхме пристигнали в х. Седемте Рилски езера. Добре че ентусиазмът присъстваше и в други будни духове, за да организираме малка група, която да тръгне на обиколка въпреки късния час.

Вървях по пътеката, а фотоапарата държах постоянно отворен. Нямаше да пропусна нито един лъч от залязващото слънце. Но когато погледнах снимките, видях не само слънце, видях магията, която завладява всеки влюбен в планината и го кара да се връща при нея отново и отново.

Езерата се разливаха спокойно навсякъде около мен и във всяко небето изглеждаше по-различно, слънцето по-ярко, а водата по-чиста. Чувството, от целия ден, да не спирам ме преследваше и трудно спрях устрема си до 5-то езеро – трябваше да се връщаме в хижата.

На следващият ден имах недовършена работа – Окото и Сълзата. Всяка стъпка по чакълестия наклон си струва възможността да зърнеш невероятни цветове и да усетиш мириса на кристалната вода. Озовах се на място,където всичко изглежда възможно и нищо не може да попречи на светлината. На това място няма въпроси, а само отговори.

Тези езера блестят в светлина и спокойствие и при тях няма да ми омръзне да се връщам. Отместих поглед от Сълзата, а той попадна на каменните „пирамиди”, издигнати с надежда за всеки посетител, после слезе долу към Окото и отново се вдигна към хоризонта, там, където небето описва планината и се отразява с зениците на земята.