„Къде е пристанището?“ попита Анжела, отвърнах й че не съм сигурен. Бяхме сглупили и си бяхме оставили пътеводителя в хотела. Аз подуших във въздуха, погледнах на ляво и на дясно, след което заявих, че трябва да се отправим по пътя към една синя джамия, която се виждаше. Скоро бяхме изгубени. Десетина минути по-късно мярнахме двама западняци, мъж и жена, и двамата на около 65 години. Без колебание ги спряхме. Оказаха се англичани. И така, попитахме ги за напътствие как да стигнем до пристанището. Жената, която се казваше Маргарет, се отзова веднага. Тя беше дребна, набита жена, която имаше важен вид. „Искате да видите пристанището? Добре, дайте ни десет минути да разгледаме галерията и ние ще ви заведем, нали Дейвид?“
Дейвид, съпругът й, кимна. „Разбира се, скъпа, както кажеш.“ Четиримата се мушнахме в една малка странична уличка, обградена от бели сгради, които идеално подхождаха на цвета на косата на Дейвид.
„Живеем в Оман вече девета година,“ каза Маргарет, докато крачехме. „Но страната се променя толкова бързо. Понякога едва разпознавам това място, нали Дейвид? И моля, ускорете крачката. Програмата ни е плътна.“
„Да, мила,“ отговори той.“Идвам.“ Очевидно Дейвид беше мъж под чехъл, но кой би могъл да го вини с такава жена до себе си. Галерията се помещаваше в една малка сграда. „Някои от произведенията са възхитителни,“ каза Маргарет, докато влизахме. „А и аз познавам лично някои от художниците. Разгледайте наоколо и не забравяйте да се качите и на втория етаж. Там ще видите невероятни примери на дърворезбовани врати.“ Те се отдалечиха, като ни оставиха двамата с Анжела да се чудим на добрия си късмет. Маргарет и Дейвид, и двамата напълно непознати, ни бяха предложили да ни закарат с тяхната кола. Вероятно всичките ни сънародници в Маскат бяха като тях, макар че малко се съмнявахме.
Изложеното изкуство беше доста забележително, а и както беше казала Маргарет, дърворезбованите врати бяха брилянтни. Но и цените им бяха доста забележителни, за съжаление доста над това, което можехме да си позволим. Малко след това вече пътувахме с колата и въпреки че Дейвид беше зад волана, всъщност Маргарет управляваше. „Завий наляво тук! Намали, Дейвид! Срамота – можеше да се вмъкнеш тук..!“
„Ще направим малка обиколка из пристанището,“ обяви Маргарет, като начинът й на изразяваме говореше за образованост. Дейвид спря колата и Маргарет се обърна назад към нас. „Добре, ще спрем тук точно за две минути, за да можете да направите снимки. Става ли?“ Ние и двамата кимнахме като кукли. Щом тази жена беше казала две минути, значи щяха да са две минути.
Всъщност пристанището на Маскат беше доста малко и имаше странно малко лодки. Също така имаше и доста малко хора, освен нас, но отсреща, на една висока, назъбена канара се издигаше Форт Мерани, построен през 16 век от португалците. Маргарет ни каза, че фортът не е отворен за посетители, защото се използва като щабквартира от военните. Успях да щракна една бърза снимка преди отново да бяхме поведени към колата. След 10 минути ни оставиха в Мутрах, в сърцето на Маскат. Тогава се случи една забавна случка. Тя беше свързана с Дейвид, който до този момент се бе държал тихо и сдържано. На влизане в един малък паркинг един тийнейджър започна да се приближава до колата. Дейвид започна да си мърмори, докато момчето се приближаваше. Момчето се спря до прозореца на Дейвид, който с охкане и пъшкане свали прозореца. Но преди момчето да бе могло да каже каквото и да е било, Дейвид избухна „Слушай, сополанко! Само искам да паркирам колата си тук и не искам да имам нищо общо с такива като теб! Чуваш ли ме, момче? Защото съм живял в Маскат още преди ти да си се родил! Знам всичките ви номера!“ Най-накрая момчето проговори.“Не, просто исках да ви кажа, че паркингът е безплатен, моля паркирайте ето там.“ Може би усещайки нашето удивление Дейвид се опита да ни обясни. „Нехранимайковците винаги се опитват да изкопчат пари от нас. Но при мен номерът не минава!“ След като им благодарихме Анжела и аз се отдалечихме, като доста се смяхме как Дейвид беше избухнал за едното нищо. Но все пак бяхме изпълнени с голяма благодарност към двама им.
Остави отговор