Автор: Джейсън Смарт
За да бъда честен, преди да резервирам нашето пътуване никога не бях и чувал за Кота Кинабалу, най-големия град в Сабах, най-северната точка на малайзийската част на Борнео. Но когато прочетох, че един от хотелите в Кота Кинабалу има свой собствен център за рехабилитация на орангутани, вече знаех че трябва да го посетя.
Анжела и аз кацнахме на огромното международно летището с полет на Малайзийски Авиолинии от Куала Лумпур. Борнео в действителност се състои от три държави: Малайзия, Индонезия и Бруней и е третият по големина остров в света. Преди да пристигнем, винаги бях мислил за Борнео като за място на непокътнати гори, влажни тропически джунгли, ловци на глави, както и на диви, екзотични създания, но докато карахме по главния път, представата ми се попромени. Не се виждаха естествени гори, а само големи насаждения от палмови дървета, които заради маслото, което произвеждат, са заменили дъждовните гори. Със сигурност нямаше ловци на глави, но имаше много хора. Някои продаваха плодове и зеленчуци на сергии край пътя, други седяха в разнебитени кафенета, под сенници от велпапе и ламарина.
Големи билбордове рекламираха луксозни апартаменти, но под тях имаше малки колиби, често построени върху дървени пилони. Скоро навлязохме в селските райони, където се виждаха още повече палми, но този път на фона на хълмове и планини. Не далеч беше и най-високата планина в Малайзия, подходящо наречено Връх Кинабалу.
Хотел Раса Риа Шангри-Ла беше разкошен до крайност. Имаше свои собствени частни игрища за голф, както и собствен плаж. Хотелът е построен на значително разстояние от град Кота Кинабалу и затова дава впечатление за пълна изолираност, което всъщност си и беше истина. Но курортът имаше един невероятен плюс и това беше центърът за рехабилитаця на орангутани, който е част от хотела. Анджела и аз не губихме време и си запазихме място за гледане за следващата сутрин. През останалата част от следобеда просто си почивахме и не направихме нищо по-специално освен да гледаме красивия залез над Южнокитайско море.
Същата вечер, докато се разхождахме по пешеходна пътека в рамките на хотелския комплекс, забелязахме нещо, лежащо на земята. Първо си помислих, че е лист, паднал от някое от близките дървета, но при по-внимателно вглеждане се оказа че е прилеп. Спряхме се да разгледаме съществото, което лежеше без да мърда, с разперени крила. Може би е наранен? Или пък си почиваше? Аз се наведох и внимателно го вдигнах, при което прилепът отвори устата си и разкри дребни, но впечатляващи зъби. Аз го поставих в близост до едно саксийно растение, за да го предпазим от беди, но животинката моментално размаха криле и отлетя в нощта.
На следващата сутрин отидохме в резервата към хотелския комплекс и с около четиридесет човека гледахме кратък филм за рехабилитацията за орангутаните. Той започна с унищожаването на тропическите гори, естественото местообитание на орангутана. Ангела и аз бяхме шокирани да научим, че повече от седемдесет процента от тропическите гори в малайзийско Борнео са били изсечени, за да се отвори място за палмови насаждения. Неизбежно орангутаните са губещите в тази игра, а много от бебетата им остават сираци в този процес. Ето защо рехабилитационните центрове са станали толкова важни. Те учат тези малки същества как да се грижат за себе си, как да се хранят и как да оцеляват. След като филмът свърши, един от рейнджърите хвана микрофона и се обърна към нас.
„Има пет орангутана в този рехабилитационен център, всички на възраст между три и пет години. От четирите етапа на рехабилитация, този център се грижи само за Първи етап. След като орангутаните го преминат, те се изпращат в Центъра за рехабилитация Sepilok за последните три етапа. „Sepilok е най-известният от центровете за орангутани в Борнео и е най-посещаваната туристическа дестинация в Сабах след Връх Кинабалу. „Добре“, каза рейнджърът, „а сега ще направим кратка разходка в гората до платформите за наблюдение, където, евентуално, може да видите някои от тези красиви същества. Следвайте ме, моля.“
Стръмната част от пътеката беше кратка, но се бях изпотил доста, докато пристигнем до платформата за наблюдение. Всички се натъпкахме заедно, с фотоапарати в готовност, а рейнджърът стоеше малко по-далеч с кофа с плодове. Беше ни казано да не вдигаме шум и след като се възцари тишина, рейнджърът сложи ръцете си пред устата и извика нещо, вероятно за да примами орангутаните да дойдат да се хранят. Последва мълчание и след малко рейнджърът повтори призивът.
Изведнъж се чу силно шумолене на клонове и нашето колективното чувство на очакване се изостри. Рейнджърът отново повтори призивът и всички ние изпънахме вратове към върховете на дърветата, надявайки се да зърнем поне част от скъпоценните маймуни. Но нямаше нищо, само от време на време звук на чупещи се клонове. Десет минути по-късно бяхме възнаградени. „Ето!“ някой каза и всички се обърнахме, за да зърнем първият ни орангутан. Той беше там, високо сред листата, и след миг вече го нямаше.
Остави отговор